Елиф Шафак - Черно мляко

Без да ме удостои с поглед, тя взима цигаре. С усвоено отегчение пъха в него цигара. После, като примигва с натежали от туша мигли, се извръща към мен.

— Намира ли ти се огънче, скъпа? — пита ме.

Кръвта ми се смразява. Коя е тази жена?

— Не, не ми се намира — отвръщам, решена да сведа до минимум общуването с нея.

— Нищо, скъпа — казва тя. — Все пак благодаря.

Отваря дамската си чанта с вид на мъничка седефена кутийка за лекарства, вади запалка и пали цигарата. После, издула устни, започва да пуска съвършени клъбца дим и ги праща едно по едно към мен.

Зяпнала от изумление, наблюдавам странното същество.

— Не ме позна, нали? — пита жената с кадифен, но и заядлив глас като на Рита Хейуърт в „Гилда“. — То оставаше да ме познаеш, разбира се. Кога ли си ме познавала?

Навежда се напред и ми показва дълбокото си деколте. Притеснена, извръщам очи. Няма ли срам тази жена?

— Но, скъпа, аз не съм непозната. Аз съм ти. От Хора на несъзвучните гласове. Изяви желание да се помириш с тялото си и аз на драго сърце проявих инициатива. Затова съм тук.

— Но коя точно си? — питам пак — не се сещам друго.

— Казвам се Незабравка Бовари.

— Звучи доста… — подхващам, но започвам да търся дума, с която да не я обидя.

— Поетично ли? — притичва ми се на помощ тя.

— Ами да. Звучи напевно — потвърждавам.

— Благодаря, скъпа — намигва ми Палечката. — С името си отдавам почит на Ема Бовари, жената, направила всичко по силите си, за да избяга от еднообразието и скуката на живота в дълбоката провинция.

— Точно така… но както може би знаеш, тя е и доста проблемен образ. Проблемен, ако смяташ да изневеряваш на съпруга си, постоянно да го лъжеш и да умреш мъчително, след като се нагълташ с арсен.

— Не се притеснявай — отвръща тя. — По-добре да живееш със страст, отколкото да умреш от скука. — Отваря още веднъж чантата си, вади пудриера и обиграно си пудри върха на носа. След това хвърля към мен пронизващ поглед. — Обичам чувствените парфюми, копринените дрехи, секси бельото и сатенените нощници. Enchantee 28 28 Приятно ми е (фр.). — Б.пр. , скъпа.

Усещам как лицето ми пламва.

— Стига си ме наричала „скъпа“ — казвам треперливо. — Нямам вътрешен глас като теб, невъзможно е да имам. Със сигурност е станала грешка.

— О, скъпа, не започвай пак! Искаш отново да ме запратиш в мрачната бездна на пренебрежението — заявява тя, след като си дръпва от цигарата. — Плаша те до смърт, нали?

— От къде накъде ще се страхувам от теб? — питам аз.

— Ако не те страхуваше, защо позираш толкова на снимките. На всяко интервю, което даваш, изглеждаш сдържана и сериозна. Със свъсено лице, със замечтани отчуждени очи. Позата на съзерцаващата писателка. Уф!

— Ей, я чакай малко — спирам я аз.

Но още докато се мъча да възразя, си спомням за един анализ, направен от Ерика Джонг. Тя казва, че днес не е толкова трудно жените писателки да напишат творбите си и да ги издадат. Но наистина е трудно да погледнат на нас сериозно. Според Джонг предубеденото отношение към жените писателки проличава още по-силно в литературните рецензии. „Никога не съм виждала рецензия за жена-писателка, където по един или друг начин да не се споменава половата й принадлежност.“ Знам, че е вярно. В Турция една писателка може да издаде колкото реши книги, но от нея пак се иска дълга борба и много повече работа, та традиционната литературна общност да я възприеме сериозно.

— Защо да не носиш огненочервено червило и рокли на цветя и да не покажеш малко плът? Писателската ти кариера ще пострада ли от това? По-малко писателка ли ще станеш? Ужасена си да бъдеш Жена Тяло. Я ми кажи, скъпа, защо те е толкова страх от мен?

Думите ме напускат.

— За разлика от теб аз съм голяма почитателка на всичко чувствено и плътско. Обожавам сладките удоволствия, с които сме дарени ние, обикновените простосмъртни. В края на краищата съм скорпион. Хедонизмът е моят девиз в живота. Харесва ми да съм жена — не спира тя. — Но заради онези грубиянки, другите Палечки, съм цензурирана и потискана, а устата ми е запушена.

Плисва ме вълна чиста паника. Плуввам в пот.

— То оставаше да не се потиш — подмята тя, наклонила глава на една страна. — Винаги се обличаш като Мадам Лукова глава — пластове и пластове дрехи. Ще се почувстваш много по-добре, ако си сложиш нещо леко по тялото.

Питам се дали не е права. Може би наистина съм се превърнала в Мадам Лукова глава. В жена, която отказва да привлича вниманието към Тялото си, защото се стреми да бъде уважавана заради Мозъка си, и която, появява ли се пред хора, се облича с пластове дрехи. Винаги се крия зад облеклото, използвам го за броня. А заставам ли да ме снимат по време на интервю, внимавам да не се усмихвам много, за да не погледнат на мен през пръсти в този мъжки свят. Старая се да изглеждам ужасно сериозна и често по-възрастна, отколкото съм.