Елиф Шафак - Черно мляко

Отново вдигаме наздравици.

След няколко кръга и Еюп се включва с блеснали очи в играта.

— Това пък е от Марк Твен — казва той: — „Когато си тръгнал на лов за любов, използвай за примамка сърцето, а не ума си.“

Всички ръкопляскат. Аз се въся. Но въпреки това също вдигам чашата.

След десет минути всички на масата гледат мен и чакат да си кажа цитата. Вече съм изпила повече от обикновеното и в главата ми е мъгла. Оставям чашата на масата със самоувереност, каквато не ми е присъща, и малко по-силно, отколкото съм смятала. Размахвам пръст във въздуха и казвам:

— „Бил ли си някога влюбен? Какъв ужас, нали? Ставаш толкова уязвим. Това разтваря гърдите ти, разтваря сърцето ти и означава, че някой може да проникне вътре в теб и да разбърка всичко.“ Колко тъпо!

За миг всички са вцепенени и не казват и дума. Някои кашлят, сякаш нещо им е заседнало на гърлото, други пък се усмихват от немай-къде любезно, никой обаче не вдига наздравица.

— От Нийл Геймън е — обяснявам аз.

Пак мълчание.

— „Пясъчният човек“… „Звезден прах“… „Книга на гробището“… — бързам да добавя. — Нали се сещате, Нийл Геймън. — Облягам се на стола, поемам си дълбоко въздух и довършвам цитата: — „Правиш си броня, така че никой да не може да те нарани, после някакъв тъпанар, който не се различава от всички останали тъпанари, ти нахлува в тъпия живот“… Колко тъпо!

Всички ме гледат с нещо като презрение върху лицата. Провалила съм всичко, така че настроението се е сменило от пиянски весело на мрачно и сериозно. Винаги можем да се върнем към забавните цитати за любовта, но няма да бъде същото. Всички на масата изглеждат леко смутени и подразнени… с изключение на един човек, който ме наблюдава с неописуемо сърдечна усмивка и ми намига, сякаш само двамата знаем някаква тайна.

Разхождам се в съня си из пищна огромна градина. Наоколо има какви ли не цветя, растения и птици, аз обаче знам, че съм тук не заради тях. Продължавам да вървя с бастун в ръка, докато не стигам до грамадно дърво. Стволът му е от кристал, като коледна украса от него стърчат сребърни клони, окичени с листа. Във всички хралупи по дървото има катерици, които гризат орехи. Една от хралупите прилича на голяма като пещера уста.

— Толкова си красиво — казвам, приятно изненадана. — Мислех, че е зима. Как си успяло да запазиш всичките си листа?

— Зимата вече свърши — оповестява Дървото с мозъка. — Остави ме да съм такова, каквото съм.

— Но аз дадох обет, не помниш ли? Казах, че тялото ми ще изсъхне, така че да разцъфти мозъкът ми. Ако не си удържа на думата, Бог ще се разгневи.

— Не, няма да се разгневи — възразява Дървото с мозъка. — Ти не познаваш бога.

— А ти познаваш ли го? Виждало ли си го? — питам аз. — Как изглежда?

Но дървото не обръща внимание на въпросите ми и заявява:

— Всичко на този свят има срок на годност. Обетът ти също. Дори аз ще загина след малко.

Сякаш в отговор на последните думи на Дървото с мозъка ветровете се усилват и блъскат с невидими пестници по него. Точно тогава забелязвам, че клоните му са от тънко-претънко стъкло. Те се натрошават на стотици мънички парченца направо пред очите ми.

— Не боли, не се притеснявай — крясва Дървото с мозъка, за да го чуя през шума.

Като внимавам да не се порежа на стъклата, покрили земята, тръгвам, разплакана, макар и да знам, че не съм тъжна. Просто не се сдържам. Отдалечавам се в това състояние от дървото.

Когато се обръщам да го видя още веднъж, с изненада забелязвам, че мамутското дърво се е свило до размерите на бонзай.

Ето какво ми се присъни първата нощ, която прекарах с Еюп.

След като Дървото с мозъка ме пуска, ние с тялото ми се запретваме да отстраняваме пораженията. И този път усещам как вътре в мен започва бърза промяна — сега в обратната посока. Кожата ми става по-мека, косата — по-лъскава. Сега, когато съм влюбена, решавам да се грижа възможно най-добре за тялото си. Тръгвам по магазини за козметика и купувам кремове, прахчета и лосиони, каквито дотогава не съм използвала.

После един следобед, точно когато редя покупките по полицата в банята на Еюп, забелязвам, че там се движи нещо. Усетило погледа ми, то се шмугва бързо зад едно бурканче с крем за лице. Стъписана, отмествам бурканчето.

Виждам пред себе си една Палечка с ръст приблизително петнайсетина сантиметра и тегло петстотин и шейсет грама, която обаче не прилича на другите. Медено русата й коса се спуска на буйни къдрици чак до кръста. Над устата й има нарисувана с молив бенка, а аленото й червило е толкова ярко, че ми заприличва на подпален китайски фенер. На ръцете си Палечката е надянала плътно прилепнали черни ръкавици до лактите. По пръстите над тях е наслагала пръстени с големи камъни в различни цветове и се е издокарала в официална червена рокля по тялото. Гърдите й, аха, да изскочат от дълбокото деколте, а изпод дългата цепка чак до бедрото се подава десният й крак. Обута е с червени обувки на тънък ток, толкова висок, че недоумявам как изобщо се придвижва.