Елиф Шафак - Черно мляко

— Дай да си стиснем ръцете!

Съучастнички в престъпление. Ръкуват се толкова сложно, че чак си преплитат ръцете и пръстите, а всички ние ги наблюдаваме със страхопочитание.

След като шоуто приключва, Дамата Дервиш въздиша тежко, Малката Госпожичка Практична си сваля очилата и ги бърше припряно, а Мама Сутляш плаче беззвучно.

— А сега повтаряй след мен — нарежда Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов: — Прекосих надлъж и шир света…

Подчинявам се. В заснеженото студентско градче на „Маунт Холиоук“, под изумителното Дърво с мозъка се заричам пред себе си:

— Прекосих надлъж и шир света и направих писането средоточие на живота си. Най-после взех решение за Тялото и Мозъка. Оттук нататък искам да съм само и единствено Мозък. Тялото вече няма да има власт над мен. Не искам да съм жена, не искам къщна работа, съпружески задължения, майчински инстинкти и раждания. Искам да съм писателка и не смятам да се стремя към друго.

В онзи миг, наред с многото други неща, си давам сметка, че това е повратна точка в живота ми и правя рязък завой. Докато го взимам, не знам какво ме чака зад ъгъла.

— Нека Тялото гние и нека Умът сияе. Нека мастилото се лее от писалката ми като океан, за да захранва романите, които растат вътре в мен.

Повтарям обета три пъти. След като приключвам, чувствата ми са някак притъпени, сякаш съм под упойка. Сигурно е от студа. Или започвам да проумявам сериозността на решението, което съм взела.

Вече е минал и половин месец, и тялото ми започва да показва признаци на промяна. Първо изсъхва косата ми, след нея и кожата по лицето и дланите. Отслабвам. Коремът ми става плосък. После един прекрасен ден си давам сметка, че вече нямам мензис. Не ми идва един, сетне и втори месец. В началото не обръщам внимание, всъщност дори ми олеква, че съм се отървала от женските си признаци. Каква свобода ще изпитам, ако вече не ми тежат женствеността и сексуалността и се превърна в ходещ мозък! Чувствам се като обезумял учен, който прави в мрачната си лаборатория опити с какви ли не непознати вещества, с тази разлика, че опитното зайче съм аз. Не че се превръщам в зелен чудовищен великан с вид на човек. Но се преобразявам в необщителна, безполова, затворена в себе си писателка, която сигурно е не по-малко страшна от Невероятния Хълк.

В края на май преглеждам списанията в чакалнята на Центъра за женско здраве, докато ме повика добрият висок и слаб гинеколог, направил ми най-различни хормонални изследвания. Накрая медицинската сестра ме кани да вляза.

— Интересен случай — отбелязва лекарят, след като се появявам в кабинета. — Как се чувствате, по-добре ли?

— Няма промяна — отвръщам аз.

— Така, така, я да видим какво имаме тук… — продължава гинекологът и разглежда иззад очилата резултатите от изследванията. — Хормоналното ви равнище се е възстановило, същото важи и за изследванията на щитовидната жлеза.

— Нормална сте си — отсъжда до него сестрата, сякаш не може да повярва.

— Защо тогава вече нямам менструация?

— При тези обстоятелства има само един отговор — отговаря лекарят. — Мозъкът ви е заповядал на тялото да нямате менструация.

— Нима е възможно? — изумявам се аз.

— О, възможно е, и още как — оповестява гинекологът с леко присвити очи, сякаш се опитва да надзърне в душата ми. — Налага се да го обсъдите с мозъка си. Бих го направил и аз, но не знам езика му.

— Ще ни отнеме доста време, докато научим турски — намига медицинската сестра.

Смеят се в пълен синхрон, както умеят само хора, работили дълго заедно.

През това време аз чакам и мълча — не зная какво да отговоря.

— Бихте ли ми казали какво работите? — пита гинекологът.

— Писателка съм.

— О, ясно — заявява той все по-заинтригувано. — Какви книги пишете?

Това е въпрос, който предпочитам да избягвам. Не знам към коя точно категория да причисля книгите си и не съм сигурна, че дори искам да го правя. Този въпрос всъщност е твърде неудобен за всички писатели, които не се вместват в строго установени жанрове като любовните или криминалните романи. За щастие, лекарят се интересува не толкова от отговора ми, колкото от мисълта, която току-що му е хрумнала.

— Представете си, че мозъкът ви е увлекателен напрегнат криминален роман — казва той.

— Добре — отвръщам.

После той снишава глас, сякаш ще ми разкрие ужасна тайна.

— Мозъкът ви е похитил вашето тяло…