Елиф Шафак - Черно мляко

— Крадец на покрива! Помощ!

Сега вече разпознавам гласа. Пищи Госпожица Циничната Интелектуалка. Намирам я закрепена върху ваза — прилича на безкрило синигерче, спотаило се сред коледната звезда, пребледняла е като призрак.

— Какво има? Защо крещиш така?

— Току-що се върнах от библиотеката. Вървях сама в тъмното и после го видях. По-точно, видях я. Ходи по покрива!

— Дали не е някоя от другите Палечки?

— Не, невъзможно е. И трите са тук, не виждаш ли?

Поглеждам през рамо. Така е. И трите са скочили от леглата и са се строили зад мен: Дамата Дервиш по дълга нощница, Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов по тъмнозелена пижама като на командос и Малката Госпожичка Практична по удобен анцуг. Надаваме ухо и слушаме странните звуци, които кънтят някъде другаде в къщата.

— Я да повикаме полиция — подканя Малката Госпожичка Практична.

В деня, когато се нанесохме тук, тя си записа на листче телефоните на полицията, пожарната и Бърза помощ и го залепи върху хладилника.

— Чакай, не бързай толкова. Нека първо отида и погледна — спира я Дамата Дервиш.

Но Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов не одобрява.

— И дума да не става, ти си последната, която ще го прави.

— Защо? — пита спокойно Госпожица Дервишката.

— Знам те аз теб. Когото и да видиш на покрива, ще кажеш: „Бог не току-така ни е пратил този крадец“, и накрая ще вземеш да го поканиш на вечеря! Прекалено мекушава си. По-добре да ида аз.

Признавам, Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов е права. Винаги е била най-смелата в Хора на несъзвучните гласове. Но откакто замисли преврата, е станала три пъти по-дръзка.

— Добре де, иди ти — казвам аз.

Тя насочва цялото си внимание към възложената й задача, грабва за оръжие една пластмасова вилица и изчезва в мрака.

Още щом се скрива, на покрива настава олелия, която гони нощната тишина. Катериците, които живеят по дърветата около Центъра, надзъртат от хралупите в опит да видят какво става. Няколко скачат на земята и изчезват.

Чуваме как Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов крещи с пресипнал глас на някого. Осезаемата тревога в тона й бързо е изместена от гняв и омраза. На когото и да крещи, той не се кара с нея, не й отговаря.

След десет минути Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов се връща долу и разярена и фучаща, се опитва да прониже с вилицата една мандарина. Всички гледаме как виличката се чупи надве.

— Какво има? Какво се е случило? — питам аз.

— Виж сама — подканя тя. После се извръща към вратата и направо съска: — Ще влизаш ли най-после?

Бавно и свенливо в стаята се появява Палечка, която явно би дала всичко, само и само да изчезне в непрогледната нощ. Познавам я на мига. Мама Сутляш.

— Здравей! — вдигам я и я слагам върху дланта си.

— Познавате ли се? — пита Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов.

— Ами, хмм… Срещали сме се веднъж — пелтеча аз.

— Виж ти! И кога? — пита свъсена Госпожица Циничната Интелектуалка. — И как така ние не знаем за това?

След като решавам, че най-добрата защита е доброто нападение, се тросвам:

— Всъщност аз би трябвало да ви задам този въпрос. Защо през цялото време не сте ми споменавали за Мама Сутляш?

Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов се замисля за кратко.

— Какво според теб щеше да се случи, ако ти бяхме казали? Какво щеше да спечелиш?

— Имам правото да знам, че притежавам и майчинска страна — настоявам аз.

— Страхотно, точно каквото ни трябва — мърмори Госпожица Циничната Интелектуалка. — Прекосихме цял океан, за да се отървем от тази досадница. А тя ни се натресе и тук!

Изведнъж проумявам за какво става въпрос. Дали именно заради Мама Сутляш не са ме накарали да напусна на пожар Истанбул?

— Чакайте, чакайте — подканям. — Заради това ли ме доведохте чак в Америка?

Госпожица Циничната Интелектуалка и Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов се споглеждат гузно.

— Време е да си поговорим сериозно! И да кажем истината — заявява Малката Госпожичка Практична и свива нехайно рамене.

— Добре де, така да бъде — заявява Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов. Извръща се с блеснали очи към мен. — Не знам дали помниш, но преди известно време пътува с параход и до теб седеше възпълна жена с двама синове.

То оставаше да не помня. Кимвам.

— Е, може и да не си забелязала, но бе силно развълнувана от срещата си с тази жена. Тя беше млада и чакаше третото си дете. Докато я гледаше, ти съжаляваше горчиво за изгубените възможности. Направо ти се искаше да си на нейно място. Ако не се бях намесила незабавно и не те бях накарала да напишеш „Манифеста на несемейното момиче“, като нищо щеше да се хванеш като в капан в мечтите да станеш майка — опазил ни Бог!