Елиф Шафак - Черно мляко

Съпругът й взима под наем къщи недалеч от различните клиники, където тя е настанена, за да е близо до нея, докато пише. През следващите години двамата се срещат само в дните за свиждане, между хапчетата, лекарите и лечението. Той умира от сърце през 1940 година. Осем години по-късно в лечебницата за душевноболни в Ашвил, щата Северна Каролина, избухва пожар. Сред пациентите, загинали в пожара, е и Зелда Фицджералд.

Навремето Фокнър е казал, че некрологът на един писател би трябвало да е кратък: „Пишеше книги, после умря“. Но какво да гласи некрологът на писателка като Зелда Фицджералд: тя седеше на ръба, танцуваше така, че си разби сърцето, рисуваше света в изумителни цветове, отгледа дъщеря, обичаше с голяма страст, пишеше разкази, после умря.

Скот и Зелда оставят след себе си огромен въпрос, на който няма отговор: ако не са се изтощили взаимно до изнемога, дали са щели да живеят по-дълго и да създадат по-велики творби? Не знам. В някои дни ми се струва, че е щяло да бъде съвсем различно, ако са направели така, че да живеят по-лесно, друг път подозирам, че ако всекидневието им е било безпроблемно, това е нямало да им повлияе особено. Резултатът е щял да бъде същият.

Зелда Фицджералд не е „нормална“ жена, която се е придържала към общоприетите роли на половете. Скромността и покорността не са били нейна стихия. Но ако е била точно обратното, ако е била в състояние да живее по-уседнало и сигурно, дали е щяла да пише по-добри книги, повече книги? Дали днес сме щели да я помним като по-добра писателка?

Сега, докато пиша това, подозирам, че е вярно обратното. Зелда и Скот Фицджералд са били в състояние да пишат, да обичат и да живеят толкова ярко именно благодарение на постоянните си войни, възходи и падения, защото са дръзнали да се отклонят на километри от строго установените представи за брака.

Центърът за изследвания на жените в колежа „Маунт Холиоук“ се помещава в голяма бежова триетажна къща в стил, присъщ на Нова Англия; там аз съм се настанила в стая със самостоятелен вход на първия етаж. На втория етаж се намират кабинетите на факултета и други преподаватели. Стените и таванът са толкова тънки, че чувам добре разговорите им, те пък със сигурност чуват как крещя на своите Палечки, което отчасти обяснява защо понякога виждам как хора от факултета ме гледат угрижено.

Стаята ми е свързана с Центъра с врата, толкова тънка, че първия път, когато готвих в кухнята карфиол, дни наред смърдеше целият факултет. Миризмата се просмуква през вратата като от мукава и прониква във всяко кътче. Опитвам да приготвя други прости, но не толкова миризливи рецепти — винаги със същия успех. На място, където всички пият екологично чисти, купени на пазара билкови чайове с антиоксиданти, дори миризмата на турското ми кафе е прекалено натрапчива. Затова се отказвам от кухнята и карам на плодове, бисквити и вода.

Вечерно време всички си тръгват, а аз оставам в сградата. Страшничко е да си сам в такава голяма къща, която изведнъж е станала тиха и тъмна. Нощем се опитвам да спя, а сън не ме лови.

Днес вечерта обаче не е така. Гледам от тясната като кутийка баня снежинките, които в слабата светлина на отворения прозорец се сипят от бездънното небе върху студентското градче на „Маунт Холиоук“. Под покривалото на снега светът прилича на друга планета, а аз седя и се чувствам спокойна и ведра, каквато не съм била от месеци.

Банята едва ли е най-подходящото място да наблюдаваш такъв романтичен пейзаж, но само тук в цялата сграда мога да попуша, без другите, и най-важното, противопожарните аларми, да засекат дима. Щастливите феминистки с техния здравословен живот може и да ми простят карфиола, но според мен не и „Марлборо Лайтс“.

Нуждата обаче е майка на изобретателността. Скоро след като пристигнах, пренесох в банята мъничка дъска за гладене — да ми служи за бюро, сложих капака на коша за пране и след като метнах отгоре една възглавничка, го превърнах в нещо като удобно кресло. Ето къде пиша колонката за вестника и разказите си. Заключвам се вътре, закусвам, обядвам и вечерям червени ябълки и си пуша на воля.

И така, в тази снежна вечер отново съм тук, гледам през прозореца, докато пиша, когато от унеса изведнъж ме изтръгва силен писък:

— Помощ! Помощ! Крадец!

Гася цигарата, излизам от банята и поглеждам часовника в ъгъла на леглото. На него пише 3:08. Грабвам от стената африканската маска и хуквам, без да се замислям какво правя. Не че ставам за героиня. И да съм смела в този миг, то е, защото нямам представа какво става. А и няма за кога да спирам и да се стряскам.