Елиф Шафак - Черно мляко

— Пък и тези твои романи… — мърмори Незабравка Бовари, докато нанася по ръцете си крем от папая — точно като одалиска от ориенталска картина.

— Какво за романите ми?

— А, нищо, просто понякога оставам с впечатлението, че вие, писателките, не умеете да пишете за секса така свободно, както мъжете… Сцените със секс винаги са кратки, почти ги няма. Нали помниш как в старите филми, ако предстои сексуална сцена между двама, камерите се завъртат настрани. Точно по същия начин вие, жените, пишете за секса. Натъкнете ли се на такава сцена, химикалката ви напуска страницата.

— Не е вярно — възразявам аз. — Има колкото щеш жени-писателки, които пишат надълго и нашироко за еротика и секс!

— Да, скъпа, но аз не ти говоря за любовните и еротичните романи — напомня тя. — Само защото обичам сатена и желанията, не означава, че съм невежа. Знам прекрасно, че повечето автори в тези жанрове са жени. Но за друго става въпрос. Говоря ти не за такива книги. — Тя се изправя и отмята косата си, като тръска бързо глава. — А за истинска литература. Не се обиждай, скъпа, но жените писателки, които могат да пишат без недомлъвки за секса, се броят на пръсти, ако изобщо съществуват.

— Все трябва да има начин — възразявам, макар че и досега не съм особено убедена.

— О, има — потвърждава тя с дяволита усмивка. — Жените белетристки могат да пишат свободно за секса само при три условия.

— И какви са те?

— Първото е лесбийството. Ако жената е лесбийка и не го крие, няма от какво да се страхува, нали? Писателките лесбийки умеят да пишат по-добре за тялото от вас, останалите.

Докато Незабравка Бовари продължава монолога си, установявам, че съм все по-запленена от кадифения й глас и маниерните жестове. Вече е късно да умувам накъде се е насочил разговорът. Вместо това питам:

— И защо според теб е така?

— Вероятно защото вече са дамгосани и могат да говорят на такива деликатни теми, без да се страхуват, че ще бъдат заклеймени. Това ги прави по-интересни и искрени.

Знам един добър пример. Разтърсващият роман „Джунглата с наровете“ на американската писателка Рита Мей Браун излиза през седемдесетте години на XX век и отправя предизвикателство към подхода на традиционното общество не само към секса и сексуалността, но и към лесбийството. Друг пример е „Опакото на кадифето“ на английската писателка Сара Уотърс, която нарича книгите си „исторически лесбийски лудории“.

— Второто условие, скъпа, е възрастта. Когато за обществото си „възрастна писателка“, имаш свободата да пишеш колкото си искаш за секса. Смята се, че възрастните жени са над природата. Могат на воля да говорят за секса и това ще бъде наречено „мъдрост“.

Сещам се за Александра Колонтай, руска революционерка, теоретичка, писателка. Макар и цял живот да пише страстно, да критикува буржоазните нравствени ценности, да прославя любовта и сексуалността като положителни жизнени сили, в по-напреднала възраст тя изразява още по-безрезервно мнението си по такива теми. Колонтай отстоява икономическото, общественото и сексуалното освобождение на жените, възгледи, които не са посрещнати особено радушно от управляващия елит. В романа си „Червена любов“ разработва теорията си за любовта и сексуалността, на които им е чуждо собственическото чувство, същото прави и в противоречивия си очерк „Разчистете място за Крилатия Ерос“, подложен от водещите фигури в комунистическия режим на унищожителна критика.

В очарователно искрен и увлекателен очерк за „Ню Йорк Таймс“ Барбара Кингсолвър твърди, че навремето е писала най-кратките сексуални сцени, появявали се някога — най-вече чрез интервалите между думите. Но че след като е родила две деца и е прехвърлила четирийсетте, е дръзнала да напише „нецеломъдрен роман“ и да се отскубне на свобода.

— А третото условие? — питам аз.

— Или пък трябва да си безогледна, готова да те одумват всички и да клюкарят за теб. Трябва да си достатъчно нагла, за да не ти пука какво ще си помислят хората, докато четат как си описала секса.

Замислям се за онова, което Ерика Джонг е направила в „Страх от летене“. Веднъж тя казва пред един журналист, че е приела страха като неразделна част от живота, особено страха от промените. Но това признание не я спира: „Продължих нататък, въпреки че сърцето ми туптеше като обезумяло и повтаряше: Връщай се! “.

Незабравка Бовари е замълчала, в случай че имам да добавя нещо, а щом вижда, че мълча, продължава все така разпалено: