Като човек, който никога не се съобразява с нищо, Айн Ранд обича да скандализира феминистките с възгледите си за жените, особено с твърдението, че те трябвало да обожават своя мъж. По ирония на съдбата това не важи за собствения й брак.
С годините съпругът й Франк О’Конър е все по-засенчван от славата на жена си. Често стои без работа, понеже не е особено талантлив като актьор и продуцентите рядко го търсят. От мига, в който се женят, му тежи, че съпругата му е по-прочута и успяла от двамата. Често го обръща на шега и се представя като „господин Айн Ранд“.
През 1951 година, когато двамата отиват да живеят в Ню Йорк, Айн Ранд се запознава с деветнайсетгодишния студент по психология Натаниъл Брандън. Той я цени, възхищава й се и може би се страхува от нея. Обожава я до степен да основе институт, който да разпространява надлъж и шир идеите й. Онова, което започва като интелектуално привличане, бързо прераства и във физическо. Магнетичната страст между застаряващата прочута интелектуалка и младия амбициозен и емоционален мъж се засилва все повече. Ранд не крие от мъжа си и малко по малко изгражда любовен триъгълник, в който се поставя в средата. „Атлас изправи рамене“ е посветен и на Брандън, и на О’Конър.
Колкото и да е сложен такъв живот, не направил никого щастлив, той продължава четиринайсет години. Когато Айн Ранд навършва шейсет и една, Натаниъл я зарязва заради млада манекенка. Прочутата писателка, която възприема дори сексуалната връзка като „интелектуална обмяна“, не е в състояние да преглътне, че дългогодишният й любовник е предпочел „тялото“ пред „ума“.
Тя така и не му прощава. От това, че Натаниъл се отказва от философията й, вероятно я е заболяло повече, отколкото от физическата раздяла. В пълна с огорчение статия в „Обджективист“ Айн Ранд съобщава на всички, че тя и Брандънса поели по различни пътища. Двамата не се виждат повече.
Айн Ранд е от писателките, които от самото начало избират да нямат деца. Те не играят никаква роля в живота й и затова не присъстват често и в романите й 29 29 В „Химн“ има семейство с дете. Но дори в този роман истинската цел да имаш дете е да създадеш нов човешки род и човек от друг вид. Когато пише за образованието на децата, Айн Ранд го прави почти винаги за да покаже как ще функционира рационалното общество с подчинени на разума индивиди. — Б.а.
. Критикуват я, че не пише за деца и дори не се опитва да ги разбере, но нищо в записките й не навежда на мисълта, че тя изобщо е обръщала внимание на такива нападки. Единствените деца, които изобщо е искала да има някога, са книгите.
Айн Ранд е писателка с искрящи идеи и жена с невероятни противоречия, такова е и наследството й. Не току-така дори след смъртта й и онези, които й се възхищават, и хората, които не я харесват, не искат да отстъпят и на милиметър. Макар че Айн Ранд защитава пламенно капитализма, в личния си живот тя предпочита да има връзки, граничещи с тоталитаризма. На думи се застъпва за личната свобода и критичното мислене. Всъщност обаче мрази до смърт да я критикуват: отхвърля и презира всеки, който не е съгласен с нея. Очаква от най-приближените си покорство и вярност. Въпреки че е волева и романите й са пълни с независими героини, твърди, че жената трябва да се подчини на мъжа. Друг въпрос е, че самата тя не го прави в личния си живот.
Като истински борец не иска да се разчува, че се е разболяла от рак. Разглежда дори болестта си като грешка, която трябва да се поправи. И Айн Ранд я поправя и успява да победи рака. Според нея това е поредното тържество на ума над тялото. Потвърждение на възгледа й.
Но през 1982 година внезапно и неочаквано умира от сърдечен пристъп.
Днес поклонници на литературата от цял свят излагат в интернет схващанията си, като задават въпроси от рода на „Какъв ли психар щях да стана, ако Айн Ранд ми беше майка?“ или „Какъв ли щеше да бъде животът ми, ако бях женен за Айн Ранд?“.
Може би са прави. Айн Ранд не е родена да бъде майка и съпруга. Ако е станала майка, сигурно е щяла да бъде властна и да разглежда всяко от децата си като различен научен експеримент. Но всички ние може би грешим много. Айн Ранд може би е щяла да смята майчинството за „прекрасно, наситено, вълнуващо интелектуално изживяване“, както описва като малка в дневника си училището и часовете. Любопитно ми е какво ли е щяла да направи, когато детето й е станело непокорен тийнейджър.
Точно толкова правдоподобно е Айн Ранд да е осъзнала рано, че в отношенията между майка и дете победител винаги е детето. Може би точно това е истинската причина да не е искала деца. Обичала е да печели.
Читать дальше