Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

Каспар се обърна към останалите на наблюдателния пост.

— Започва се.

Пъг даде сигнал.

Отново бе изпратил зрението си напред. Пътят бе чист, без очевидни капани.

— Време е — каза той на Валко. — Сега или никога.

Мартук, Магнус, Хиреа и Пъг бяха изминали опасния път от градината на Делмат-Ама до скривалището на Валко, грамадно помещение, което събираше около хилядата воини на Бялото.

Заповедите бяха прости, но им бе трудно да ги приемат. Беше им наредено да не се бият, а да се скрият. Да се спотайват като жени и деца, докато не получат други нареждания.

Съобщенията се пренасяха от верни на Бялото Низши. Въпреки годините подготовка за малко щяха да закъснеят. Половин дузина ключови пратеници бяха загубени в масовия лов на жертви за Мрачния. Стотина воини бяха загинали в бой с дворцовите стражи. Всеки боец, останал в града след мобилизацията, се смяташе за враг. Лоялните бяха далече и се подготвяха за нашествие на Келеуан. В града бяха останали само хората на ТеКарана и храмовата охрана.

Валко извади меча си и нареди на бойците да са тихи и предпазливи. Пъг се учуди на дисциплината, защото обикновено дасатските воини не признаваха неща като предпазливост и тишина.

Някой дръпна една ръчка, част от стената се отмести и разкри тъмен тунел нагоре. Валко тръгна напред. Пъг за пореден път бе впечатлен от дасатското зрение, което им позволяваше да се движат без факли.

Навлязоха в тъмнината.

Каспар даде сигнал на Серван и той пришпори коня си, сякаш го гонеха хиляда демона. Беше извадил меча си, но задачата му бе да предаде съобщение на притиснатия Анасати, който удържаше тежестта на дасатското настъпление. Успя да се добере до лорд Джеурин и изкрещя:

— Сега! Сега, милорд!

Цуранският благородник бе само на седемнадесет. По време на клането на Съвета семейството бе загубило главата си, тоест баща му, първия съветник и военния командир. Въпреки огромната загуба младежът демонстрираше интелигентност и решителност. Беше готов да се защитава, но не бързаше да влиза в схватката, докато не получи разрешение. Сега трябваше да отстъпва с бой, но вече нямаше нужда войниците му да умират, докато го защитават. Той отдаде чест на Серван и извика:

— Отстъпвай в ред. Отстъпвай!

Серван го видя да се втурва напред през отстъпващите войници, които се опитваха да задържат устрема на стотиците дасати. Младежът беше отприщил яростта от убийството на баща си. Прескочи един от повалените си хора и посече дасата, който го беше пробол.

— Назад! — викаше Джеурин. — Отстъпвайте бавно!

Друг дасатски воин се хвърли напред, но мъжете от двете страни на лорда го посрещнаха. Индивидуално цураните бяха по-слаби, но се бяха обучавали заедно с години, а и защитаваха младия си господар. Единият пое тежък удар с щит и падна на колене, но другият се възползва от възможността и прониза дасата под мишницата. От раната бликна фонтан оранжева кръв, а тримата цурани отстъпиха нова крачка.

Дасатът опита да вдигне меча си, но не можа.

Оръжието се изплъзна от пръстите му и той падна на колене. Един от войниците щеше да пристъпи напред, за да го доубие, но Джеурин го дръпна за яката на бронята.

— Не! Отстъпвайте. Бавно! — огледа се и промърмори учудено: — Работи! Планът на чуждоземеца работи.

Цураните натискаха от всички страни, освен в центъра, където Джеурин отстъпваше. Това принуждаваше дасатите да вървят напред, като повече не можеха да вземат участие в боя. Само гледаха безпомощно как цураните съсичат тези пред тях. Ако продължаваха да настъпват, само щяха да избутат собствените си хора към чакащите цурани.

Най-старшият командир се оглеждаше, несигурен какво да предприеме. Дасатите никога не бяха изпадали в такава ситуация.

Аленбурга наблюдаваше сцената със задоволство.

— Този младеж е достоен за имперските почести — каза той на Каспар и Ерик.

— Всички са достойни — отвърна Ерик.

Дасатите бяха притиснати още по-натясно и Аленбурга очакваше момента, в който авангардът щеше да бъде откъснат от основните сили, идващи от Черния купол.

— Сигнализирайте на Миранда, че е време! — каза той, когато моментът настъпи.

Един от близкостоящите войници започна да размахва зелено знаме.

Миранда видя сигнала и каза високо:

— Сега!

Дузина Велики се издигнаха във въздуха с абсолютна координация. Всеки от тях вдигна по още двама магьосници и така тридесет и шестимата имаха чудесен изглед към падината между реката и хълмовете. Дасатите бяха разкъсали линиите си и тези в падината се чудеха какво става с битката на по-малко от половин миля от тях, а командирите им не можеха да решат как да действат. Миранда не беше военен специалист, но бе наблюдавала достатъчно битки, за да разбере, че дасатите са по-зле от цураните с координирането на голяма армия. Не беше съвсем наясно с плана на Каспар, но оттук се виждаше, че сработва.