Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

— Това значи, че мащабът на атаките им ще се увеличава.

— Като дете не бях силен в математиката, но сферата удвоява големината си всеки път, нали?

Миранда кимна отново.

— Това е експоненциално.

— Значи, че ако днес има четири разлома, утре може да са осем, след седмица шестнадесет, а до месец шестдесет и четири?

— Вместо десетки дасати тук ще пристигат хиляди — отвърна Миранда.

Аленбурга кимна, сякаш това потвърждаваше най-лошите му страхове.

— Трябва да се прегрупираме. Нашите мъже умират ненужно — видя червен проблясък до ръба на сферата. — И не само войниците. Миранда, изтегли магьосниците ни.

Миранда не беше свикнала на военния протокол и не скочи да изпълнява заповедта.

— Защо? Точно те нанасят по-големи щети на дасатите.

Генералът й обясни търпеливо:

— Вярно е, но когато се уморят от убиването на воини, стават лесна плячка за жреците. Доколкото знам, дасатите имат много повече жреци за жертване, отколкото ние магьосници. Освен това имам за тях по-важна работа от мятането на огнени топки.

— Каква? — настоя Миранда.

— Рядко ми се налага да се обяснявам. Но ти не си войник и ще ти разясня, за да може после да предадеш думите ми на цуранските магове. В момента най-голямото ни предимство е теренът. Аз не го познавам, но лорд Джеурин и полевите командири са наясно. Трябва да се възползваме от това. Другото предимство, което може да ни дадете и за което всеки генерал би продал душата си, са мигновените комуникации. Ако цуранските магьосници не смятат, че е под достойнството им, ще могат да предават заповедите ми на различните части. Плановете рядко оцеляват след първия час на битката. После печели командирът, който се ориентира по-добре и успее да разположи силите си правилно, дори да отстъпва по численост.

— Значи мислиш, че можем да победим дасатите?

— Не. Това е невъзможно. Губим тридесет войници срещу един техен. Засега имаме предимство в магическата мощ, но маговете се изтощават. Рано или късно ще загубим прекалено много и жреците ще пометат останалите. Не, можем единствено да ги забавим и да ти дадем повече време.

— За какво?

— Да спасиш колкото се може повече хора. Ние ще загубим. Не можем да спасим този свят без някаква божествена намеса. Трябва да се евакуираме.

Миранда замълча за момент.

— Разбирам. Ще се върна в Събранието и ще започна да разработвам план за евакуация максимално бързо.

— Не знам къде ще ги сместиш, но всеки, който остане тук, ще загине — каза старият генерал от Мубоя.

Миранда изчезна, а Аленбурга видя, че Ерик фон Даркмоор го гледа въпросително.

— Какво?

— Мислиш да останеш, нали?

— А ти?

— Аз съм по-възрастен от теб, нови приятелю. Ако някой ще остава, по-добре да съм аз.

Аленбурга се усмихна.

— А аз, нови приятелю, не мисля, че ще мога да се върна при моя владетел, да слушам местните клюки и политически интриги и да знам, че съм се отказал твърде рано. Нямам желание да умирам, но ако ще оцелея, то ще съм последният, преминал през разлома, а ако загина, то ще е спасявайки колкото се може повече хора.

Ерик кимна и го потупа по рамото.

— Ще ми се да те бях срещнал по-рано.

— И аз. Омръзна ми да падам на шах от Каспар, а доколкото чувам, ти си доста по-слаб играч.

Въпреки касапницата долу Ерик се засмя. Само след миг обаче веселието му се стопи.

Мартук, Хиреа и Магнус гледаха как Пъг затваря очи.

— Опитвал съм това нещо само на моя свят, при това едва няколко пъти. Не знам дали ще успея.

Пъг се мъчеше да използва магическо зрение, за да види какво се случва в убежището. Преди малко в градината на Делмат-Ама се бе чул силен шум. Сякаш стотици хора бягаха отгоре и вдигаха по-голяма глъчка от Великото клане.

Зрението на Пъг си проби път през почвата и той вече виждаше какво става. Никога не беше наблягал на този тип заклинания и нямаше голям талант, но само за миг успя да схване ситуацията.

Отвори очи и каза:

— Убиват наред.

— Кой? — попита Мартук.

— Всички. Легионът на ТеКарана подкарва хората към Черния храм. Все едно гонят дивеч към ловджии.

Мартук и Хиреа се спогледаха.

— В нашата история никога не се е случвало подобно нещо… — старият инструктор поклати глава. — Трябва да направим нещо.

Пъг се облегна назад, уморен от заклинанието.

— Мисля, че трябва да изчакаме още.

— Защо? — попита Мартук и се изправи, сякаш бе готов да се качи горе и да надникне сам.

— Ако провеждаш такава мащабна операция — каза Пъг с нетърпелив тон — и знаеш, че някои от Низшите са много добри в криенето, какво ще направиш?