Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

Над село Тастиано се издигаше сфера. Беше висока поне триста стъпки и сякаш бе заровена наполовина в земята. Това означаваше, че има диаметър шестстотин стъпки. Явно беше някаква магия, защото първият дасатски ездач мина през стената й като през пушек.

Двама от неприятелите се обърнаха и скаутът разбра, че са го забелязали. Ездитните им животни изглеждаха бързи и той също извърна коня си и го пришпори в галоп. Жребецът беше отгледан и за издръжливост, а не само за скорост, така че може би щеше да изпревари противника. Трябваше да отнесе предупреждение. В последните мигове, преди да се обърне, видя, че сферата се увеличава.

Великият Томатака изрече заклинание. Двамата дасатски жреци издигнаха защитна бариера, но единият бе изпепелен от огненото кълбо. Вторият отхвърча на почти тридесет стъпки и се удари в една скала, достатъчно силно, че да потроши костите си.

Битката продължаваше цяла сутрин. Хиляди цурански воини се стичаха в тесния проход, който водеше към закътаната долина. Бяха на юг от село Тастиано, което се намираше в склоновете на Стената, планинската верига, бележеща северната граница на империята. Един от двата основни притока на река Гагаджин течеше през тази долина.

Дасатите бяха подбрали добре мястото на десанта си, защото имаше само един достъп — тесен проход на няколкостотин стъпки над реката. Гагаджин течеше бързо и имаше стръмни брегове, което правеше невъзможно използването на лодки срещу течението. Ако тръгнеха на юг, нашествениците щяха да влязат в провинция Хокани и да заплашат старите имения на Минванаби, които сега принадлежаха на императорската фамилия. Оттам можеха да се насочат към град Джамар и после към Равнинния град и Залива на битката, където все още съществуваше оригиналният разлом, от който бе започнала войната с Мидкемия. Можеха да завият и на югозапад и да нападнат Силмани, най-северния град на Гагаджин, а оттам да се смъкнат към каквото бе останало от Кентосани, Сулан-Ку и старите имения на Акома, където се намираше императорът.

Томатака беше един от дузината магьосници, които бяха решили да се включат в тази ответна атака, щом научиха, че нашествието е започнало. Империята беше в хаос, макар че редът беше възстановен донякъде благодарение на императорските едикти. Десетки хиляди воини бяха потеглили в поход, но повечето щяха да пътуват още дни. Все пак първите няколкостотин навлязоха в прохода призори.

Великият се огледа. Ушите му все още бучаха от експлозията. Десетки дасати продължаваха да се изсипват от Черния купол. Беше непрогледен като нощта и с размерите на малка планина, откъдето идваше и името. Отвътре не излизаше никаква светлина и нямаше врати и прозорци, но дасатите преминаваха през стената без проблем.

Стотици цурани бързаха нагоре по прохода и жертваха живота си, за да спрат дасатското настъпление. Главата на Томатака още бучеше и той не можеше да им помогне с някакво заклинание. Реши да се изтегли назад, за да се поосвести. С тревога установи, че Черният купол се е разширил. Преди на ръба му имаше поразено от светкавица дърво и щръкнала скала. Сега вече бяха изчезнали от поглед. За последния час сферата се бе увеличила с десетина метра.

Той се обърна и заслиза покрай настъпващите воини. Някъде долу имаше кавалерийско подразделение. Конете бяха рядкост на Келеуан, но благородните фамилии поддържаха известен брой. Разбира се, нямаше да ги жертват в щурм нагоре по тесния проход. По-скоро ги пазеха в случай, че дасатите достигнат равнините.

Магьосникът знаеше, че това ще се случи. Беше видял как се бият воините им и как гинат сънародниците му. Империята, а и целият свят, не можеха да разчитат само на цуранската храброст и отдаденост.

Новоназначеният Върховен главнокомандващ Пракеш Аленбурга огледа помещението. В древни времена тук бяха живели лорд Сезу и легендарната му дъщеря Мара, известна по-късно като Господарката на Империята. Аленбурга не разбираше напълно значението на тези имена, но бе започнал да оценява дълбочината на цуранската история. Всичко на този свят говореше за древни времена и дълбока традиция. Това бе велик народ и той бе обзет от някакво странно уважение. Може би защото неговата нация бе млада и не страдаше от историческите капани, с които се сблъскваха цураните.

Аленбурга се поклони на императора. Все още го болеше глава от заклинанието, с което предната вечер бе научил цурански само за час.

— Залагам живота си, че ще понеса голямата отговорност, която поставяте в ръцете ми, ваше величество.