Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

Каспар сви рамене. Очакваше подобна реакция.

— Предполагам, че думата на един чуждоземец няма голяма тежест, но те са най-преданите хора, които съм виждал. Ако се закълнат на махараджата, ще са готови да си отрежат палците при негова заповед.

— Вярвам ти, Каспар. Мисля, че успях да те преценя добре при кратките ни срещи. Ти си бил много горд мъж, който се е смирил. Освен това си доста добър военен. Според мен си бил благородник.

— Добре си ме разчел.

— Ти никога не си ме лъгал. Може би защото не ти се е налагало. Иначе не се съмнявам, че щеше да си убедителен като млада курва, която се кълне в любов на някой богаташ.

Каспар се засмя.

— Вярно е, че съм премълчавал истината, когато ме е устройвало.

— Какво предлагаш?

— Ела с мен. Има неща, които не мога да ти кажа, но които трябва да знаеш. Ако аз съм те преценил правилно, ти си лоялен не само на владетеля, но и на народа си. Знаеш, че махараджата си търси претекст, за да довърши започнатото. Иска да завладее всичко до Града на Змийската река и да изгради империята си. Ти знаеш рисковете. Вие трупате сили, но същото правят и враговете ви, включително Оканала.

Аленбурга прокара ръка през сивата си коса.

— Каспар. Защо не приемеш службата при мен? Ще те направя мой заместник и ще командваш армиите на Мубоя.

— Загубих интерес към завоеванията преди известно време. Знам какво е, а знам как е и от другата страна.

— Тогава върви на служба при Оканала — засмя се Аленбурга. — Срещу теб ще ми е много по-интересно, отколкото срещу тези смешници. Единствената причина да не сме ги помели е, че ни свърши времето и ресурсите.

— И хората — Каспар си спомни мъртвите тела на Бандамин, жена му Йойхана и сина им Йорген и как командирът на обоза скърбеше над тях. — Останахте без хора.

— И затова реши да ни предложиш няколко хиляди ветерани?

— Нещо такова. Макар че ще са повече от няколко хиляди.

— Колко повече?

— Колко ти трябват?

Аленбурга се облегна и го изгледа съсредоточено.

— Подозирам, че имаш повече, отколкото ще са ми нужни.

— Повече, отколкото ще трябват на когото и да е.

— Колко повече?

Каспар усети, че надеждата му се изпарява.

— Генерале, доколкото знам в каква ситуация са цураните, може да се окаже, че няма да им остане голяма армия. Но ако са достатъчно умни, ще избягат навреме. Това би означавало около милион воини и три пъти повече цивилни с жените и децата.

— Четири милиона? — възкликна генералът с искрено изумление. — Каспар, нашето население е по-малко от милион.

— Знам. Съмнява ме, че на целия континент има повече от четири милиона.

— Всъщност колко са цураните?

— Не знам точно. Но според последните преброявания за данъците преди седем години са били около двадесет милиона заедно с робите.

— Човек понякога чува истории и слухове, но смята, че са твърде преувеличени. Като дете съм слушал за Войната на разлома. Беше почти като легенда. Тук, на изток, рядко идват търговци от вашия континент. Знаем, че сте там, но рядко поддържаме контакт. Войната на разлома беше невероятна история, за чужденци от друг свят, които нападат Островното кралство. Десетгодишна война с финален сблъсък. Почти като в легендите. Нито веднъж не чухме за стратегиите, логистиката и осигуряването на ресурси, които съпътстват една война. За нас това беше само приказка.

— Но не и за жертвите, генерале. Може да ти се стори невероятно, но познавам хора, които са преживели войната, както и следващата, която опустоши този континент, и за тях това не са легенди.

— Но милиони цурани?!

— Ще ти разкажа всичко, но нямаме много време.

— Каспар, знаеш, че вероятно ще препоръчам на махараджата да приеме поне част от бежанците ти, ако мога да съм сигурен, че ще се държат както трябва.

— Значи трябва да ги видиш — отвърна мрачно Каспар.

— Така ли? — Аленбурга го погледна над дъската за шах. — И как предлагаш да стане това?

— Уредил съм ти и целият ти щаб да вземете участие в нагледната демонстрация на цуранските бойни способности.

— Сега вече взе да ставаш нагъл.

Каспар се усмихна.

— Нека ти разкажа за дасатите — и спокойно заобяснява ситуацията на Келеуан. Минутите постепенно преминаха в часове. По някое време се появи адютантът на генерала, но бързо беше отпратен. Когато Каспар приключи с историята, вече бе настъпила нощ и палатът бе затихнал.

Генералът си пое бавно дъх.

— Невероятна история.

— Кълна се, че е вярна до последната дума.