Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

— Милионна армия без ефективно командване?

— Имам нужда от теб. Цураните имат нужда от теб. Разполагам с офицери, но не са достатъчно. Имам един много опитен командир, отличен тактик и логистик — Ерик фон Даркмоор. Няма да излъжа, ако кажа, че аз не му отстъпвам. Но ни трябва стратег. Ако дойдеш на Келеуан и ни помогнеш да изградим защита, ще разбереш за какви воини ти говоря. Те са лоялни, корави и безстрашни. Само че ми трябва върховно командване, при това пълен щаб. И то бързо.

— Колко бързо?

Нещо на колана на Каспар започна да жужи и той бързо го откачи. Беше сигнално устройство, изработено на Острова на чародея по поръчка на Миранда. Всеки член на Конклава с военно образование носеше такова, от Каспар до Джоми, Серван и останалите момчета.

В момента жужаха устройствата на ключови офицери от Ролдем, Риланон и Крондор. Това означаваше, че дасатите са започнали нашествието си на Келеуан.

Каспар погледна твърдо генерала.

— Веднага.

Жената изпищя.

— Помогнете ми! — притискаше бебето към гърдите си. Беше покрита с кръв и някаква оранжева течност, непозната за скаутите.

Жената се приближи и конете запристъпваха нервно. Единият разузнавач слезе на земята и се приближи да погледне бебето. След това поклати глава и погледна спътника си. Детето беше мъртво.

Другият ездач отвърна с жест, че ще продължи с патрула, а другарят му да отведе жената до армейския лагер. Там имаше жреци, които щяха да й помогнат и да кажат молитва за бебето.

Първият разузнавач продължи да успокоява жената, а другият пришпори коня си по северния път. Преди два дни бяха получили сведения, че е било нападнато малко село в подножието на планината. Изпратиха най-бързия ездач на юг, а след това чрез магия вестта стигна до Свещения град. След няколко часа бе дадена заповед за мобилизация и започнаха да се събират воини от всички кланове. Сборният пункт бе малък кавалерийски пост на рода Амбукар близо до мястото на нападението. Местните конници бяха едни от най-добрите в империята и задачата им бе да патрулират из северните хълмове.

През вековете основната им цел бе да внимават за нападения на воините на тюн, така че бяха в добро състояние да отвърнат на дасатите. Ездачът изкачи един хребет и погледна на север. Пътят и селото, което се бе сгушило в една долинка, бяха част от обичайната му зона за патрулиране и той я познаваше по-добре и от лицето на сина си. Повечето сгради изглеждаха непокътнати, но в другия край на площада, до кладенеца, две пушеха, но това по-скоро се дължеше на кухненските огньове, отколкото на нападатели.

Жената, която бяха срещнали на пътя, бе единственото доказателство за атаката. Сто и двадесетте жители, служещи на клана Амбукар, бяха изчезнали. Скаутът беше опитен следотърсач и бързо разбра какво се е случило.

Селото беше ударено от отряд ездачи. Или поне така изглеждаше, макар че следите не приличаха нито на кон, нито на нийдра, нито бяха оставени от тюн. Той огледа по-подробно и видя следи от влачене. За момент ги гледа объркано, след което осъзна, че нападателите са омотали жителите в големи мрежи и са ги отнесли.

Беше твърде опитен, за да се съмнява в очите си, но в това нямаше смисъл. Като новобранец бе изкарал една кампания отвъд Кървавото море — сражаваха се срещу изгубените племена Цубар. Жестоките джуджета използваха хората като роби. Но никой робовладелец нямаше да влачи така стоката си, рискувайки травми и смърт. Обикновено пленниците се оковаваха в колона или се товареха на фургони.

Първото нападнато село беше на половин час езда. Ако побързаше, можеше да настигне ездачите — те щяха да се бавят заради пленниците. Пътят беше само един, защото от едната страна се спускаха бързеите на река Гагаджин, а от другата имаше стръмен склон. И беше тесен — можеха да минават максимум по трима ездачи или една каруца.

Скоро видя облаците прах отпред и разбра, че настига нападателите. Крайно време беше, като съдеше по кървавите следи. Ако селяните бяха нахвърляни в мрежите, както предполагаше, мнозина вече щяха да са мъртви. Задушени и смазани от тежестта на останалите.

От следващия хълм щеше да види селото. Скаутът пришпори коня си и го спря на билото.

Нападателите яздеха същества, каквито нямаше нито тук, нито на Мидкемия, и влачеха мрежи с натъпкани вътре тела. Слабите писъци показваха, че някои от клетниците са още живи. Това, което обаче привлече вниманието му, се намираше напред.