Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

— Него? — попита Магнус.

— Сестрите преминават през дългогодишно обучение, човеко. Трябва да е някой Низш мъж, защото тук нямаме жени.

— Какво беше това нещо? — попита Валко.

— Същество от бездната — отвърна магьосникът и огледа следите от клането. — Какво точно стана?

— Призори съгледвачите съобщиха, че отряд от дворцовата охрана и група жреци приближават по рядко използвания южен път. Аударун каза да запазим спокойствие, защото подобни групи са минавали и преди, без да разкрият илюзията. Аз обаче наредих на нашите воини да се подготвят.

— Мъдро решение — Хиреа видимо беше доволен от съобразителността на ученика си. Повечето младежи щяха да атакуват, без да изчакат да се уверят дали е необходимо.

— Явно се знаели къде да търсят — каза Пъг.

— От това, което се вижда, си личи, че са дошли подготвени — допълни Магнус.

— Да — каза Аударун. — Отпуснахме се, защото останахме скрити толкова много години. Може би досега просто не сме били достатъчно силни, че да привлечем внимание.

Мартук се приближи към тях и застана до Валко.

— Ще трябва да дойдеш за всеобщата мобилизация. Лордът на Камарийн трябва да се присъедини към Садхарин. Хиреа ще се върне при Опустошителите.

— Не — отсече Валко.

Мартук се намръщи.

— Как така?

— Време е.

— За какво говориш? — попита Хиреа.

— Едва ли ще има друг момент, в който толкова воини от обществата, дворцовата и храмовата охрана да отсъстват. Те ще са в друга реалност — Валко се обърна към Пъг и Магнус. — Вие доведохте Богоубиеца, а аз съм избран да убия ТеКарана. Когато неговите хора се появят тук, ще решат, че членовете на Бялото са избягали и се крият по дупките като майки и деца. Вместо това ние ще съберем силите си и ще ударим ТеКарана, когато изпрати войските си през портала.

— Водачите на обществата ще видят, че някои от воините им липсват, но ще предположат, че са загинали при Клането. Когато този отряд не се завърне, може би ще заподозрат някои от нас, че сме от Бялото — очите на Валко горяха със страст. — Време е! Мартук, разпространи слух, че съм мъртъв. След това се свържи с нашите хора, но им напомни, че е важно да са потайни. Ще изчакаме, като криещи се деца. След това ще ударим ТеКарана точно когато е най-сигурен в победата си!

Воините се развикаха одобрително, включително Мартук и Хиреа, и Пъг осъзна, че макар да бяха по-разумни от останалите представители на расата си, те са само на крачка от това да се превърнат в кръвожадни главорези. Тук очевидно бе намесено някакво пророчество и Валко нямаше да отстъпи.

Пъг се обърна към сина си.

— Тук няма какво повече да направим. Можем само да се надяваме, че майка ти е подготвила цураните за предстоящото и е успяла да унищожи Лесо Варен.

Магнус уважаваше майка си и упорството й, когато захапеше някаква задача, но се съмняваше, че би успяла да се справи с некроманта.

Овациите заглъхнаха и Валко се обърна към тях.

— А вие какво ще правите?

Пъг се замисли. Почваше да се убеждава, че времето му на този свят изтича.

— Ако ще действате срещу ТеКарана, Накор трябва да реши какво да прави с Бек — не беше сигурен дали младежът е предреченият Богоубиец. Имаше много неща, които не разбираше, включително причината да дойдат в този свят. Нямаше представа дали Накор може да хвърли светлина върху тези мистерии. Но във всички случаи не искаше да изоставя дребосъка, а щеше да върне и Бек на Мидкемия, ако не му бе писано да загине тук. — Надявам се, че ще успеете да свалите ТеКарана и да разклатите властта на Мрачния. Аз трябва да си тръгна, защото вашите воини ще атакуват света, който едно време смятах за свой дом. Така че засега ще дойда с вас.

Валко прецени думите му и кимна.

— Може ли да ни пренесете с магия?

— Ако искате да се върнем в градината, мога да взема петима — каза Магнус. — Ще се наложи да направя няколко курса.

— Веднъж ще е достатъчно — отвърна Валко. — Ще вземеш само мен, Мартук, Хиреа и баща ти — обърна се към останалите воини. — Придружете сестрите до новото им скривалище. Пазете ги! Ако ние не успеем, вие ще сте семената на новото Бяло.

Воините отдадоха чест на младия лорд.

— Да тръгваме — каза Валко. — Имаме много работа и съвсем малко време.

— Достатъчно ясно ли се изразих, лорд Ерик? — попита Миранда.

Ерик фон Даркмоор се отпусна в голямото си кресло и въздъхна.

— Да, Миранда. Дори да не беше, Накор нямаше да си прави труда да ме поддържа жив, ако ситуацията не беше критична. Този факт е достатъчен сам по себе си, за да гледам крайно сериозно на всяко предупреждение от Конклава — той се размърда и направи гримаса.