Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

— Трябва да тръгваме — обади се Томас.

Миранда не искаше да се откъсне от приятната топлина, която излъчваха тези същества, но се налагаше. Тримата тръгнаха обратно и постепенно чувствата взеха да избледняват. Когато излязоха от Горичката на Куор, както я бе нарекла, нещата се върнаха в рамките на нормалното. Тя си пое дъх и разтърси глава, за да проясни мислите си.

— Дали това е някакъв защитен механизъм?

— Ако беше така, за какво щяха да се нуждаят от Куор, а те от нас? — отвърна Кастданур и погледна Томас. — Валхеру не случайно са ни направили пазители.

Воинът сви рамене.

— Спомените ми са непълни, но в думите ти има мъдрост. Аз лично не бих оставил съдбата на света в ръцете на Свен-га ри. Няма гаранция, че дасатите и Ужасите ще реагират като нас на прекрасните им песни.

— Съгласна съм — отвърна Миранда. Преди да тръгне от Острова на чародея беше почти отчаяна, но сега усещаше, че устремът й се е подновил. Закле се, че няма да позволи тези чудесни същества да бъдат наранени.

Тръгна надолу с нов хъс. Наближаваха ужасни събития, но тя нямаше да се крие по ъглите и да гледа как всичко, което обича, загива. Напротив, щеше да срещне противника в битка и да даде всичко от себе си, за да спаси този свят.

Валко замахна.

Противникът му беше опитен и успя да парира, но се откри и младежът го промуши с върха на меча си. Завъртя се бързо, търсейки нов враг, и за малко щеше да бъде повален от удар отгоре. Блокира, като хвана дръжката на оръжието с две ръце, след което приклекна и посече краката на нападателя. Извъртя се, разсече гърлото му и се огледа за следваща схватка.

Неговите хора едва удържаха пълчищата на ТеКарана. Въпросът как бяха открили седалището на Кръвните вещици и ръководството на Бялото трябваше да почака. Може би имаше предател или пък някой заловен член не бе издържал на мъченията. Във всички случаи непоправимото беше станало. Дори да успееха да победят, което в момента беше съмнително, трябваше да избягат и да се разпръснат. Това щеше да предизвика сериозни трудности в координацията на Бялото.

Валко махна на двама от бойците на Бялото да подсилят десния фланг и огледа обстановката в големия двор. Кръвните вещици се бяха вкопчили в битка с половин дузината жреци, които придружаваха воините на ТеКарана.

Облечените в черно-червени брони нападатели не бяха проблем. Бойците на Валко бяха по-добри. Но надеждите за победа угасваха, защото жреците сякаш вземаха превес над вещиците, а воините на Бялото не можеха да се борят срещу магия.

Внезапно прозвуча нечовешки писък и насред битката се появи някакво същество, поне два пъти по-високо от дасатите. На раменете му имаше мантия от пушек, а кожата му излъчваше синкава светлина. Косата на Валко настръхна от енергията, която се излъчваше от него.

Съществото размаха дългите си ръце, черните му нокти оставяха пушещи рани, където удареха. Първата му жертва беше един от бойците на Валко, но след това счупи с ръка врата на жрец, който тъкмо бе убил една вещица.

— Назад! — извика младият благородник.

Беше забелязал, че повечето хора около чудовището са от противниците, и веднага реши да се възползва от възможността. Нареди на мъжете си да се изтеглят и остави дворцовите стражи да се оправят със съществото. Кръвните вещици губеха двубоя с жреците и затова той нареди на четирима от воините си да им помогнат.

Те се подчиниха безпрекословно.

Валко нямаше командващ ранг в Бялото, но след започването на нападението преди петнадесет минути спонтанно бе застанал начело и останалите се подчиняваха. Не беше най-опитният воин, но като лорд на Камарийн бе най-високопоставеният благородник. Освен това бе признат за един от най-добрите ученици на Хиреа. Беше успял да удържи катастрофалното положение и сега сякаш имаха шанс да спечелят.

Стига да откриеше как да се справи с чудовището.

Въобще и не помисляше за отстъпление. Това не беше в природата на дасатите. Беше просто — или побеждаваш, или умираш. Но Валко не гореше от желание да жертва живота си — нито живота на останалите — безцелно. Със задоволство откри, че воините, които бе пратил срещу жреците, са си свършили работата. Така сестрите можеха да си починат малко, докато противниците се биеха с чудовището.

Валко изтича до Аударун, която беше изхабила цялата си енергия в битката.

— Какво е това същество?

— Никога не съм чувала за подобно нещо. Дори не знам кой го призова. Жреците изглеждат също толкова объркани като нас.