Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

Пъг й липсваше повече, отколкото си бе представяла. А и това налудничаво пътешествие… Бяха се разделяли и преди, но винаги уверени, че ще се видят отново. Този път не беше толкова сигурна. Съпругът й имаше тайна. Нещо, което бе забелязала още при срещата им по време на Войната на студенокръвните. Дълбоко в себе си таеше нещо, за което отказваше да говори, но тя го познаваше добре. Понякога го засичаше да гледа нея или момчетата някак странно. Сякаш се опитваше да прогори образите им в съзнанието си, уплашен, че няма да ги види повече.

Надигна се от стола. Не издържаше вече. Калеб нямаше да се сърди, когато разбереше, че е тръгнала. Тя затвори очи за секунда, представи си къде точно в укреплението иска да отиде и се пренесе там.

— Миранда! — възкликна Томас. — Мислех, че си се отказала.

— Никога — отвърна тя с храбра усмивка. Каквито и тревоги да имаше, нямаше да позволи на другите да ги видят. Първо, защото мразеше да демонстрира слабост, и второ, защото Конклавът трябваше да вдъхва увереност в съюзниците си. Тези елфи бяха все още твърде подозрителни. Присъствието й тук беше необходимо, за да се спечели напълно доверието им.

Миранда се огледа. В селището се долавяше някаква промяна, но не можеше да разбере каква точно. Може би така й се струваше просто защото беше оживяло.

— Лейди Миранда… — почна Кастданур. Лицето му сияеше от щастие.

— Само Миранда.

— Миранда, народът ми ви е задължен. Лорд Томас ни разказа как сте му помогнали да унищожи съществата от бездната. Те ни тормозеха от години и дадохме множество свидни жертви.

Миранда погледна Томас. По свъсеното му лице разбра, че е по-добре да не зачеква някои неща. Например защо Слънчевите елфи не са се обърнали към другите за помощ. Дебатите за независимостта, упорството и глупостта трябваше да бъдат оставени за по-добри времена. В момента имаха по-належащи грижи.

— За мен беше удоволствие. Всъщност Томас ни отърва от тях. Аз просто разчистих след него.

— Беше необходимо — отвърна воинът. — Иначе можеше да се върнат. Сега трябва да се притесняваме само за слабостта в тъканта на вселената, която им е позволила да се промъкнат.

Тя стисна зъби, за да не каже, че най-способният човек да открие пукнатината във вселената е на друг свят, в друга реалност! Вместо това само кимна.

— С ваше позволение ще накарам най-талантливите ни магьосници да работят с вашите заклинатели по този проблем.

Томас кимна и се обърна към Кастданур.

— Готови сме.

— Тогава ме последвайте — старейшината махна на двама елфи да се присъединят към тях.

— Кастданур, не мисля, че имаме нужда от ескорт.

Старият елф кимна и пак махна на двамата, този път да останат. Докато излизаха от укреплението, Миранда видя, че новодошлите са започнали да възстановяват запуснатите части.

— Явно новите ви сънародници се чувстват като у дома си.

— Те са наши братя и сестри. Върнаха ни това, което бяхме загубили, а вие ни отървахте от тормоза на онези същества. Ще видя как Баранор се преражда, преди да потегля на пътуване към отвъдното.

— Това е добре — Миранда изведнъж осъзна какво е различното. — Къде са Каспар и хората му?

— След завръщането на нашите братя и добрата работа, която свършиха за нас, решихме да ги освободим. Каспар и онзи, когото наричате Джим Дашър, доказаха, че са приятели на елфите. Върнах амулета на Джим и дадох друг на Каспар. И двамата са добре дошли, когато поискат.

Миранда въздъхна.

— Трябваше да говоря с Джим Дашър.

— До довечера ще са на морския бряг.

— Може да ги настигнем, след като приключим тук — предложи Томас.

— Няма нужда — отвърна Миранда. Вече заобикаляха укреплението и тръгваха нагоре в планината. — Ще настигна Дашър в Ролдем.

Тръгнаха по една пътека и след половин час Миранда установи, че не може да се сравнява с елфа и могъщия Драконов господар. Въпреки тежката броня Томас сякаш нарочно забавяше крачка, за да могат да го настигнат. Миранда малко се подразни и реши да използва магия. Едно незначително заклинание за левитация смъкна тежестта от краката й и тя все едно вървеше по равна морава, а не по стръмния склон.

Продължиха по почти незабележимата пътека още около два часа и излязоха на широка поляна.

— Тук започва истинското царство на Куор — каза Кастданур.

— Спомням си — каза Томас.

Миранда го изгледа въпросително.

— Понякога спомените на Ашен-Шугар се връщат сами. За някои не се сещам, докато нещо не ги отключи — Томас стоеше с юмруци на бедрата и очевидно се опитваше да се ориентира в обзелите го чувства. — Спомням си…