Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

Вагонетката премина на по-ниска скорост.

— След малко слизаме — обяви Накор.

Изправиха се и когато стигнаха до една дълга платформа, скочиха от возилото.

— Насам — каза дребният комарджия.

Тръгнаха по един дълъг коридор и след малко Накор ги спря.

— Тук се загубих и не ме убиха само защото Бек се държа добре и никой не се усети, че липсвам. Скитах цял ден и открих това, което искам да ви покажа. Сега поне можем да идем направо там. Пъг, направи ни отново невидими. Магнус, искам да полетим право нагоре — махна към мрака над тях. — Много е високо. След това ще летим право напред, а после надолу към едно много мрачно място. Готови ли сте?

— Да — Пъг махна с ръка и задейства заклинанието за невидимост.

Магнус ги издигна и започнаха да набират височина, докато отвсякъде не ги обгърна мрак.

— Колко нагоре? — попита Пъг.

— Седемдесет и пет етажа, но по едно време се обърках, така че може да са седемдесет и шест, или седем.

Стигнаха до най-горния етаж и Накор ги насочи в нужната посока. Все още не виждаха небе.

— Колко голямо е това място? — попита Магнус.

— Огромно. Използвах най-добрите си трикове и успях да определя, че покривът е на още две хиляди стъпки нагоре.

— Кой би могъл да построи подобно нещо? — възкликна Пъг.

— И как? — добави Магнус.

— Според мен само боговете — отвърна Накор. — Старите богове на дасатите.

Пъг си спомни Некрополиса на Новиндус.

— Може би. Не мога да си представя смъртен да построи подобно нещо.

— И аз — каза Накор. — А имам огромно въображение.

Стигнаха до гигантска пещера.

— Много ли е дълбока?

— Мили — отвърна Накор. — Има асансьорно устройство, но ми отне много време да го намеря. Каквито и трикове да опитах, не успях да видя отсрещната страна. Все едно си в голям залив. Виждаш бреговете от двете страни, но не и хоризонта.

— Къде сме? — попита Магнус.

— Мислех, че вече сте се сетили. В храма на Мрачния. Той е там, долу.

Спускаха се през тъмнина, каквато Пъг дори не си беше представял. Не само че нямаше никаква светлина, а сякаш самият живот бе изсмукан от тъканта на реалността. Скоро в дъното се забеляза оранжево-червен блясък със зелен оттенък в краищата.

— Богът е там — каза Накор тихо, сякаш се боеше, че ще го чуят.

— Няма ли да ни види? — попита Магнус.

— Изглежда, че си има собствени грижи. Поне предния път не ми обърна внимание.

Продължиха надолу, докато не различиха нещо сред сиянието. От това разстояние приличаше на безформена черна маса, но когато приближиха, видяха, че се движи по краищата.

— Какво е това? — прошепна Магнус.

— Мрачният бог.

Пъг беше стъписан. Боговете на Мидкемия винаги се проявяваха в приблизително човешка форма. Нещото под тях нямаше никаква прилика нито с хората, нито с дасатите.

Беше огромно, поне стотина метра, и без определена форма. Сякаш бе мърдаща се течност, но с доста по-бавни движения. Приличаше и на коприна, полюшвана от вятъра. Нямаше цвят, но и не можеше да се нарече черно. Сякаш беше лишено от всички оттенъци, видими за дасатското око. Пъг го възприемаше като зло, макар че това описание беше твърде жизнено и придаващо смисъл. Не беше срещал подобно нещо… освен един път! Едва овладя напиращата паника.

Главата на съществото беше огромна и се издигаше над тялото на нещо като врат.

— Някъде отдолу трябва да има крака и ръце — каза той пресипнало. Магнус и Накор никога не го бяха чували да говори така.

— Какво има, татко?

Пъг огледа по-внимателно съществото и двете пламтящи петна оранжева светлина на мястото на очите. Около главата му подобно на корона играеха червени пламъчета.

— Знам какво е.

— Как така знаеш какво е? — попита Накор.

— Това не е бог, или поне не според нашите разбирания.

— А какво е? — обади се Магнус.

— Мрачният бог на дасатите не е от тази реалност, нито от другите. Това е същество от Бездната. Господар на Ужаса.

— Какво?! — възкликна Магнус и ги пренесе към ръба на дълбоката яма. Не знаеше много за Ужасите, но бе чувал достатъчно, за да разбере странния тон на баща си. Пъг беше уплашен. Нещо, което Магнус не бе виждал никога. — Какво търси тук?

— Аха — каза Накор. — Това обяснява нещата — изобщо не изглеждаше изненадан от това разкритие. Магнус видя, че комарджията се е съсредоточил върху Ужаса и наблюдава движенията му из ямата.

Усещаха как се надига странна и неприятна топлина. Червеникавооранжевата светлина отдолу сякаш се втечняваше и Ужасът седеше в средата на езеро.