Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

Издигнаха се над пода и полетяха по коридора. Пъг се надяваше, че синът му ще удържи прецизния контрол, защото магическите сили нямаше да помогнат, ако се забиеха в някоя стена с тази скорост.

Коридорът беше дълъг поне миля и нямаше осветление. Пъг разчиташе на невидимата за човешкото око светлина на камъните. Усиленото зрение на дасатите щеше да му липсва, когато се върнеше вкъщи. Неочакваната мисъл за дома го прободе.

Знаеше, че ще се прибере някак. Лично Богинята на Смъртта бе предрекла съдбата му. Той щеше да изпълни поставената му от боговете задача, но трябваше да види как всички, които обича, умират преди него. Щеше да се прибере, но не можеше да е сигурен за Накор и Магнус.

— Забави — прошепна комарджията. — Скоро ще стигнем.

Стигнаха края на коридора. Според изчисленията на Пъг бяха изминали над две мили.

— Предния път за малко да ме спипат — каза Накор. — Не бях невидим. Отдавна трябваше да науча този трик. Наложи се да се измъкна с приказки.

Пъг се усмихна. Искаше му се да види подобна сцена. Нямаше съмнение, че дасатите щяха да са не по-малко объркани от хората, когато Накор започнеше със своите трикове.

— Трябва да ми разкажеш някой път.

— Вече може да станем видими — каза Накор.

Пъг спря заклинанието и попита:

— Къде сме?

— При едно много удобно изобретение — каза Накор. Намираха се на платформа и можеха да усетят вибрации под краката си, както и да чуят приближаващо бучене. — Скоро ще се появи нещо като каруца и трябва да се качим. Бъдете бързи, защото не спира.

— Какво? — попита Магнус, но в този миг нещото, за което говореше Накор, се появи.

Наистина приличаше на каруца със скамейка отпред, но не го теглеха животни. И вместо товарен отсек отзад имаше още пейки.

— Скачайте! — извика Накор.

Тримата се метнаха тежко върху една скамейка.

— Трябва малко практика, докато му свикнеш — отбеляза Накор.

— Какво е това?

— Не съм сигурен, но според мен е голяма вагонетка.

— Какво? — попита Магнус.

— Миньорите ги използват — обясни баща му. — Кралят на джуджетата Долган ми обясни за тях. Докато пътувахме през древните мини, видяхме изоставени релси с вагонетки.

— Виждал съм такива и по мините в Кеш — каза Накор. — Имат колела и ги теглят мулета. С тях извозват рудата на повърхността. Понякога използват малки, които бутат на ръка, за да натоварят големите. И строят дървени релси.

— Как работи това нещо?

— Има някакъв голям двигател. Задвижван от вода или нещо друго. Той върти цялата система. Ако се возим достатъчно дълго, ще се върнем там, откъдето тръгнахме. Дръжте се, защото напред… — преди да довърши, вагонетката се разтресе и ускори. — Мисля, че има устройство, което сменя скоростите. В другия край ще забави пак.

— Кой го е построил? Дасатите ли? — попита Магнус.

Конструкциите на този свят и на Косриди бяха отвъд човешките възможности. Мащабът на постройките изискваше немислими неща, като мостове, които се простираха цели мили, и огромни порти. Дасатите не изглеждаха раса, която притежава таланта и познанията за такива конструкции. Не бяха виждали и нови строежи. Дасатското общество бе застинало почти до степен на некроза.

— Накъде води това? — попита Пъг.

— В сърцето на лудостта — отвърна Накор. Вагонетката ускоряваше по тъмния тунел.

Тунелът изглеждаше безкраен. Пъг загуби представа за времето, но пътуваха от поне половин час. Ако се съдеше по скоростта, бяха изминали повече от десет мили.

— Още колко?

— Минахме половината. Затова ви казах, че трябва да побързаме. Не можем да се мотаем много, като пристигнем. Или поне аз не мога. Вие с Магнус ще прецените за себе си. Аз трябва да се върна, преди Бек да се събуди и да направи някоя от обичайните си глупости.

Пъг бе забелязал, че откакто бяха дошли във втората реалност, обичайното чувство за хумор на Накор е изчезнало. Дребният комарджия може би се чувстваше потиснат, защото дасатите се смееха единствено на болката и страданието. Но имаше и други причини. През последните седмици се носеше някакво отчаяние и обичайните навици на населението се променяха. Малцина излизаха слез залез-слънце и обикновено претъпканите улици сега бяха почти пусти. Низшите се спотайваха в сенките и тръпнеха от ужас от преминаващите воини. Жреците и йерофантите бяха изчезнали. Вероятно се бяха събрали в храма на Мрачния и подготвяха следващата ужасия.

Мартук и Хиреа бяха по-намръщени от обикновено и отговаряха само на директни въпроси. Пъг беше останал с впечатлението, че след Великото клане ще има момент на облекчение и сравнително спокойствие. Но не стана така. Градът беше пълен със слухове, но никой не знаеше какво ще последва, защото досега не се бе случвало нищо подобно. Загубата на два легиона беше без прецедент в историята на дасатите.