Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

Нямаше следа от жреци и йерофанти. Явно бяха заети, което бе поредният знак, че предстои нещо важно. Пъг не знаеше дали се готвят за нашествието — все пак на командирите на бойните общества още не бе дадена заповед. Може би подготвяха ново клане, ако Мрачният се нуждаеше от още енергия за създаването на разломи.

Когато стигнаха квартала с казармите, Хиреа и Мартук забавиха варнините.

— Ще продължим да обикаляме по задните улички — заговори Мартук, без да се обръща. — Ще се върнем на това място по изгрев. Ако имате възможност, бъдете видими и ще ви приберем, все едно принадлежите на нас. Ако не, ще спрем и ще ни кажете какво става. Ако не сте тук… — той млъкна. Пъг знаеше какво има предвид.

— Ако не се срещнем, ще се върнем сами до градината.

— Късмет — пожела им Хиреа.

— И на вас — отвърна Пъг, смъкна се от гърба на варнина и щом ездачите се отдалечиха, каза тихо:

— Магнус?

— Тук съм — чу се глас отдясно и Магнус се пресегна и го хвана за ръката.

— Трябва да вървим покрай стената. Ако се бутнем в някой Низш, сме свършени.

Влязоха в тунела и тръгнаха покрай затворените врати.

— Всички са се покрили — прошепна Магнус.

— Това е в наша полза — отвърна баща му.

Проходът беше достатъчно широк, че шестима воини да могат да яздят един до друг, но в момента беше пуст. Пъг се притесняваше, че стъпките им се чуват в тишината, но нямаха избор. Никъде не се виждаха стражи и това му се стори странно. После си спомни, че тук няма работа с хора. Дори цуранските владетели бяха имали вътрешни проблеми през вековете. Но тук ТеКарана разполагаше с пълно подчинение. Само Бялото му се противопоставяше, а в него членуваха шепа дасати. Когато огромна част от населението е въоръжена и ти е фанатично предана, няма голяма нужда от охрана.

Мартук им беше обяснил как да открият казармата и скоро стигнаха до спалното помещение. Щом влязоха, осъзнаха колко трудна е задачата им. В залата имаше стотици легла, на които спяха дасатски младежи. Как щяха да открият Бек?

По пода бяха налягали Низши, което правеше преминаването още по-трудно. Двамата решиха да се придържат към стената и бързо обиколиха помещението. От младия воин и Накор нямаше следа.

Минаха през втора, а след това и трета зала, без да открият приятелите си. Дасатите не хъркаха и почти не помръдваха насън. Абсолютно всички спяха по гръб със съвсем малки разлики в позите. Пъг се зачуди дали това е талант за оцеляване. Може би неподвижността пречеше на хищниците да те видят или пък позволяваше по-бърза реакция в случай на атака. Нямаше представа, но тези еднакви пози му се струваха странно обезпокоителни.

Късметът им се усмихна в четвъртото помещение. Бек седеше на леглото си в отсрещния ъгъл, а Накор на пода до него. Дребосъкът говореше много тихо.

— Скоро нещата ще се променят и ще трябва да свършиш нещо важно.

— Знам, Накор. Разбирам — прошепна Бек.

— Добре. Не винаги ще съм до теб и искам да съм сигурен, че знаеш какво да правиш, ако ме няма.

— Разбирам — повтори младият воин.

— Добре. Сега заспивай. Аз трябва да поговоря с Пъг и Магнус.

Бек легна в същата поза като останалите, а Накор се обърна към двамата магьосници.

— Чудех се кога ще ме откриете.

— Как ни усети? — попита невидимият Пъг.

— После — Накор се изправи. — Направете ме невидим. Трябва да ви покажа нещо, а ако ме открият, ще ме убият.

Пъг веднага изпълни искането му.

— Трябва да излезем през лявата врата и после по коридора надясно. Като стигнем разклонението, ще ви обясня.

Излязоха през вратата и Пъг видя, че са напуснали казармата. Коридорът беше пуст и шепотът на Накор се чуваше ясно.

— Скоро ще се случи нещо голямо. Всички са ужасени. Дори воините. Не знам защо. Никога не съм виждал такова нещо сред дасатите. Е, Низшите се плашат, но при тях е по-скоро роля, отколкото истински страх. Не биха се поколебали да убият жрец или воин, ако това ще им донесе издигане. Но в момента дори воините едва прикриват страха си.

— И аз го усещам — каза Магнус. — Нещо ги притеснява.

Пъг въздъхна.

— И аз имам такова чувство, откакто напуснахме градината.

— Ние сме със силни съзнания — каза Накор. — Представи си какво им е на тях, които не познават страх.

— Какво го предизвиква?

— Точно това искам да ви покажа… Тук сме наляво и коридорът е доста дълъг. Предлагам да тичаме. Като стигнете края, ще видите къде да спрете.

— Чакай — спря го Магнус. — Можем да прелетим дотам, ако се държим ниско.