Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

— Не си спомням.

— Тя била дъщеря на лорд Боррик и след осиновяването станала нещо като братовчедка на баща ти. Но като чираче в Крудий той бил влюбен в нея. Съдбата му дала възможност да докаже чувствата си и после му я отнела при пленяването от цураните. Карлайн се омъжила за негов приятел, станала херцогиня на Саладор и накрая починала. Някъде дълбоко в себе си баща ти пази ехото от тази младежка любов към недостижимата принцеса — тя направи пауза и добави спокойно: — Освен това му липсва жена му.

Калеб я погледна малко изненадано, после се сети.

— Катала.

— Знам, че баща ти ме обича, и в много отношения аз съм перфектната му спътница в живота, както и той за мен. Но да си толкова могъщ и да гледаш безпомощно как жената, която обичаш, чезне от коварна болест… — Миранда въздъхна. — Не мога да си представя как се е чувствал. Освен това скърби и за децата си.

Калеб кимна. Уилям и Гамина бяха загинали в битката за Крондор по време на Войната на студенокръвните.

— Понякога забравям, че съм имал брат и сестра, които са загинали, преди да се родя.

— Но баща ти ги е обичал силно. Все още не може да си прости, че се е отчуждил от Уилям. Това е една от причините никога да не се меси в избора ти на житейски път.

Калеб сви рамене.

— Мислех, че татко ме оставя да скитам и да ловувам, защото съм безполезен като магьосник.

Миранда се усмихна нежно.

— Ако брат ти искаше да ходи на лов или за риба, баща ти щеше да го остави. Това е урокът, който е научил от Уилям.

— Значи затова не говори много за миналото.

— Защото не иска да събужда болезнени спомени. А и в момента си има достатъчно други проблеми.

— Значи татко не ти е разказвал за Ужаса?

— Съвсем малко. Всъщност не се различава от казаното от Томас — тя се изправи. — Трябва да тръгваме. Не исках да се отплесвам в такъв разговор, но въпросите ти повдигнаха нещо, което ме тормози. За тази част от съпруга ми, която не мога да докосна: спомените и чувствата за първото му семейство.

— И аз се тревожа за него.

Миранда примигна.

— Ще речеш, че след всичко, което сме преживели, би трябвало да съм свикнала… — тя се стегна. — Да вървим да поздравим гостите.

Калеб я последва по коридорите на вилата. Излязоха на моравата пред най-голямата сграда на острова, ако не се броеше замъкът на носа. На тревата в полукръг бяха подредени дървени скамейки. Присъстваха четиридесет от най-могъщите магьосници и горе-долу толкова духовници от различни ордени, които бяха повече или по-малко добре разположени към Конклава. Мнозина от присъстващите ги поздравиха, други бяха увлечени в разговори. Миранда не обърна внимание на представителя на фракцията Ръцете на Корш от Академията. Кешийските традиционалисти бяха по-слабо реакционно настроени от другата фракция, Жезъла на Ватум — бяха прекалено увлечени в собствената си значимост, за да представляват някаква политическа опасност. За щастие се изолираха от всякакви социални и политически конфликти, така че Кралството и Кеш не ги смятаха за заплаха. Сигурна беше, че двете монархии ще реагират по друг начин, ако разберат колко магическа мощ е струпана в Академията. Все пак от Звезден пристан имаше полза, защото отвличаше вниманието от Острова на чародея. За останалия свят Черния магьосник живееше сам. През годините тази маскировка бе поддържана от баща й, Пъг, Накор и всеки ученик, достатъчно кадърен, че да прогонва пиратите и отклонилите се от курса си кораби. Няколко сини светлини от прозорците на кулата. Малко ужасяващи звуци. В краен случай две-три илюзии — и готово.

Сега обстановката наподобяваше прием в кралския палат на Ролдем. Само дето нямаше млади придворни.

— Благодаря ви, че се отзовахте — каза Миранда и всички разговори секнаха. — Томас от Елвандар ще пристигне след малко. Преди това искам да кажа нещо.

Огледа събралите се и продължи:

— Всички вие се познавате, поне по репутация. Тук сте, защото сте признати майстори в изкуството си и заемате важни длъжности. Искам да ви предупредя, че това, което ще каже лорд Томас, може да ви се стори невероятно, но е самата истина — чу приближаването на дракона зад гърба си, но не се обърна. Гледаше смаяните лица на събралите се.

Калеб й прошепна:

— Златният е по-хубав.

Този дракон беше доста по-голям от червения. Главата му беше като товарен фургон, а крилата му можеха да покрият главната сграда. Въпреки това кацна леко като носено от вятъра листо. Томас ловко скочи от рамената му, които се извисяваха над покрива, благодари му и драконът бавно се издигна във вечерния въздух.