Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

— Повече от всякога ми се иска Пъг да е тук. Неговите познания в тази област далеч надвишават моите.

— И аз искам същото, даже повече от теб.

— Естествено.

— Имам чувството, че всичко е свързано — каза тя. — Появата на тези същества при Куор и дасатите. Възможно ли е Варен да се опитвал да докара създания от Бездната, преди да избяга?

— Всичко е възможно. Варен е тотално луд. Но е слуга на Безименния. Той може да желае да потопи света в хаос, но със сигурност знае, че появата на Ужасите няма да му е от полза. Боговете са им естествени врагове, защото представляват есенцията на тази реалност, а Ужасите са точно обратното.

— Искам да дойда с вас, когато отидете да проучвате плененото същество. Искам да знам дали може да бъде убито, или поне прогонено.

Томас се съгласи, после каза:

— Сега няма да е зле да поговоря с тези влиятелни хора.

— Кога ще потърсиш Куор? — попита тя.

— До няколко дни. Защо?

— Искам да дойда с теб.

— Ще видим — отвърна Томас и се обърна. — Има неща на света, които е по-добре да не научаваш.

Миранда кимна. Много добре го знаеше.

Пъг изчезна.

Мартук беше подготвен за заклинанието, но въпреки това потръпна. След като научиха какво се е случило на Келеуан, бяха взели решение да потърсят Накор и Бек. Агенти на Бялото носеха късчета информация през целия следобед и ранната привечер. Когато тези късчета се съберяха, се получаваше ужасяваща картина.

Три отряда бяха нахлули на Келеуан. Жреците бяха създали разломи, през които можеха да преминават по десетима воини наведнъж. Бяха ударени Залата на Съвета, административното крило, където се намираше целият бюрократичен апарат, и центърът на търговския квартал.

Пъг не се съмняваше, че дасатите са получили информация от Лесо Варен. Те знаеха ползата от това да се унищожи командването и администрацията, но никога нямаше да им хрумне да нападат търговци. На този свят нямаше и помен от търговия, така че концепцията за удар по финансовата стабилност можеше да дойде само от Варен.

Усети, че му се вие свят. Ако успееше да открие кой се е свързал с Варен, може би щеше да издири лудия магьосник.

— Това е лудост — каза Мартук.

Пъг се засмя и откри, че не може да спре. Хиреа и двамата Низши, които служеха на Бялото, се стреснаха от смеха, който звучеше от видимо празния въздух. Ефектът беше двойно по-объркващ, защото в дасатското съзнание смехът се свързваше с болка и смърт.

— Татко, какво има? — попита Магнус и Пъг спря да се смее.

— Извинявам се — той си пое дълбоко дъх и издиша бавно. — Бях поразен от необятността на това, което правим, а после Мартук го нарече лудост… Откакто се сблъскахме с Лесо Варен, всичко ми се струва лудост. Представих си колко откачено трябва да е сегашното начинание, за да бъде отделено от всичко останало. И аз не знам защо ми се видя смешно.

— Просто си уморен, татко — отвърна Магнус.

— Всички сме уморени.

— Не виждам нищо смешно — обади се Хиреа и стана. — Ако искате да намерите приятелите си, трябва да тръгваме — изкатери се до капака на тавана и го открехна. Искаше да се увери, че в градината няма никого.

Пъг и Магнус го последваха, след тях се изкачиха Мартук и двамата Низши, които отново замаскираха входа.

Беше вечер, но градът бе достатъчно оживен, че двама воини, яздещи по работа, да не бият на очи. Мартук беше категоричен, че трябва да свършат с мисията преди зазоряване. Беше дал точни инструкции на Пъг как да стигне до казармата на новобранците, където най-вероятно щеше да открие Накор и Бек.

Пъг и Магнус яздеха зад двамата воини и се държаха здраво, защото бойните варнини не бяха свикнали с допълнителна тежест. Мартук и Хиреа потеглиха с висока скорост, понеже присъствието на двама воини в пустата градина можеше да събуди подозрение.

Минаха по първия тунел и навлязоха в града. Булевардите бяха по-малко претъпкани от обикновено. Великото клане си бе казало думата. Дасатите бяха свикнали със смъртта, но във въздуха се усещаше някакво напрежение, подсказващо, че клането е само прелюдия към много по-страшни събития.

Когато бяха пристигнали на този свят, Пъг бе забелязал, че привечер мнозина воини се разхождат без доспехи и яздят по-кротки създания от бойните варнини. Освен това жените се движеха свободно и посещаваха места за хранене, подобни на човешките кръчми. Или пък Низшите с еднаква професия се събираха на места, наподобяващи работилници. Тази вечер не се виждаше нито една жена, а всички воини бяха с брони.