Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

— Но кого ще управлява? — Миранда стана и закрачи нервно. — Първородните синове? Дъщерите? Съпругите? Всяка значима фамилия в империята Цурануани е осакатена, което значи дестабилизация на политическите партии и кланове. За всяко семейство, което разполага с подходящ наследник, ще има сто потънали в скръб и без ефективен водач. Това е по-лошо, отколкото ако бяха убили императора.

— Е, поне той е оцелял — каза Калеб.

— Да, и това дава на цураните едно сериозно преимущество.

— Какво?

— Сляпото подчинение — отвърна Миранда.

Калеб я погледна колебливо.

— Какво предимство е това при липсата на ефективно командване?

— Цураните имат нужда от пълководци. Ние можем да им предоставим. Трябва само да им бъде заповядано да се подчиняват на чужденци…

— А ако императорът им нареди, те ще се подчинят — довърши Калеб.

— Какво става със срещата, която поиска Томас?

— Всички ще се съберат преди залез.

— Добре. Не знам какво точно ще каже Томас, но имам идея. Виждала съм го само няколко пъти, но от думите на баща ти знам, че не се паникьосва лесно. Този път изглежда наистина разтревожен.

— Татко разказвал ли ти е за Ужаса? — Калеб се настани на един стол в ъгъла.

Миранда въздъхна.

— Има много неща, за които баща ти не говори. Особено за младостта си. Мисля, че го прави по множество причини.

— Например?

Калеб не беше от празнословните и майка му знаеше, че наистина му е интересно. За пореден път осъзна колко по-различен е от Магнус и от тях двамата с Пъг. Заради липсата на магически дарби той винаги изглеждаше малко встрани от техния живот въпреки опитите им да го приобщят и голямата им любов.

— Нямаме много време преди срещата, но ще се опитам да ти обясня — тя затвори очи, сякаш си спомняше нещо. — И аз не говоря за младостта си, а знаеш, че съм по-възрастна от баща ти.

Калеб се ухили.

— Казала си ни да не повдигаме тази тема.

Тя отвърна на усмивката. По принцип не беше суетна, но играеше тази роля пред семейството си. Един от малките й недостатъци.

— Това, което помниш, е истинско. Няма значение колко ясни са спомените ти, за теб то е истина. Реалността е това, което възприемаш като реалност.

— Не съм сигурен, че разбирам — отвърна Калеб.

— От всички нас ти живееш в най-реалния свят. Не ти се налага да боравиш с абстрактните концепции на магията. Живееш сред неща, които можеш да видиш, да пипнеш, да помиришеш. Да речем, че си излязъл на лов — тя направи пауза. — И видиш следи от мечка. Само че изкуствено създадени. Да кажем, някой носи ботуши, които оставят мечешки следи.

Калеб поклати глава.

— Дълбочината няма да е същата, заради разликата в теглото.

Миранда вдигна ръце.

— Друго се опитвам да кажа. Да предположим, че аз използвам магия, за да създам перфектните мечешки следи и ти се натъкнеш на тях. Какво ще си помислиш?

— Перфектни? — той не беше сигурен, че подобно нещо е възможно, но сви рамене. — Добре. Ако видя тези перфектни следи, ще реша, че си мечка.

— Именно. Ще ги проследиш и преди да ме видиш, ще си мислиш само: „Мечка, мечка, мечка“. И като откриеш, че не е животно, какво става?

— Не знам. Трябва да се засмея ли?

Тя се сдържа да не се намръщи.

— Ако преди да разбереш, че съм аз, дойде брат ти и попита какво става, ще отговориш, че следиш мечка. Но след като видиш, че съм аз, вече ще си мислиш: „Майка е оставила следите.“ — Миранда го погледна в очите. — Разбра ли?

— Не съм сигурен.

— Възприятията ти ще са се променили. От този момент, като се сетиш за тези следи, ще си казваш: „Майка беше.“ Или: „Мислех, че е мечка“, но в съзнанието ти няма да има мечка.

— Няма мечка — произнесе Калеб още по-объркано.

Миранда се засмя.

— Ако не те бях раждала, щях да се усъмня чие дете си.

— Не съм глупав, майко.

— Знам — тя се засмя по-силно. — Но си заседнал в реалния свят, където можеш да докоснеш всичко. Баща ти живее в главата си, повече от всеки друг, включително мен и дядо ти. Някой ден Магнус може да го засенчи, но трябва да натрупа огромен опит, за да го настигне. Баща ти е изживял много неща и възприятията му за тях може да са се променили. Но не и чувствата.

Калеб разбра за какво му говори.

— Тоест аз ще си спомням как съм се чувствал, докато съм следял мечката, въпреки че не е имало мечка!

— Да! Баща ти е преживял много болка и страдание като млад. Сега посреща изпитанията с опита и усвоените с труд уроци. Но чувствата от младостта му си остават, и то същите, както ги е преживял. Някога разказвал ли ти е за принцеса Карлайн?