Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

Във въздуха се отвори овал от лилава енергия и от него започнаха да изскачат воини с черни брони със златен кант. Крещяха на неразбираем език и се хвърляха върху първия видян благородник.

Церемониалните мечове и копринените роби не можеха да предложат голяма защита и цураните бяха изклани с плашеща ефикасност. Мъжете от имперската стража бяха самоотвержени, но нямаха шанс пред превъзхождащия ги противник.

Докато дасатите се разпръсваха из двореца, от един сервизен коридор, който се ползваше от бюрократичните служители, излезе човек. Приближи се до неподвижния Аленка, който вероятно умираше от вътрешни наранявания, погледна го с фалшиво съжаление, вдигна крак и премаза гърлото на стареца.

Рязкото движение го накара да залитне и той за малко щеше да падне. Тялото на Винтаката, което приютяваше Лесо Варен, имаше леки недъзи и това го дразнеше. Но не можеше да си осигури ново, докато не намереше безопасно място, за да започне отново черните си магии. Усмихна се на писъците и кръвопролитието. Цуранските благородници гинеха като мухи под остриетата на гвардейците на ТеКарана. Махна с ръка и изрече заклинание, така че бойците да не го атакуват по погрешка. Знаеше, че въпреки договорката с жреците от Омадрабар едва ли някой е предупредил дасатите да не убиват куция невзрачен тип в черна роба.

Варен беше свикнал с кръвта и болката, защото смъртта бе в основата на черното му изкуство, но намираше цялата касапница за недостатъчно забавна. Вече беше вдигната тревога и все повече стражи се хвърляха, за да умрат като котенца срещу лъв. Просто не беше честно. Дасатите бяха твърде могъщи в тази реалност. Все пак, за негов интерес, някои от първите пристигнали вече показваха признаци на онова странно опияняване, същото като при малкия симулакрум, който беше пратен на разузнаване. След известен престой на слънце дребното създание бе избухнало в пламъци. Варен се зачуди дали някога ще разбере напълно концепцията за различните реалности и енергийните потоци между тях. Великите изучаваха доста съвестно тази материя. Специално той никога не се бе интересувал, освен от жизнените енергии, и то когато се опитваше да ги плени в момента на смъртта. Тези фанатици цураните обаче бяха доста полезни. Щяха да изгинат до крак, за да защитят императора, който несъмнено беше укрит на друго място. Гвардейците на ТеКарана също бяха обречени, защото който оцелееше след клането, щеше да загине от излишъка на енергия. Зачуди се дали просто ще паднат на земята и ще умрат, или ще избухнат в пламъци като малкото създание. Жалко, че не можеше да остане и да види.

Огледа залата, която се бе превърнала в кланица. За негово забавление, част от кръвта беше оранжева, което означаваше, че дасатите понасят жертви, докато унищожават елита на империята Цурануани.

Войниците продължаваха да прииждат и взе да му става скучно да гледа как съществата се избиват. Обърна се и тръгна по коридора към административната част на двореца. Докато минаваше покрай кабинетите, където се помещаваше канцеларията на първия съветник, спря, за да се наслади на собствената си работа. Десетина служители лежаха в сгърчени пози, неколцина бяха издрали лицата си в агонията, която ги бе погубила преди няколко минути. Ето това вече беше изкуство!

Започна да си подсвирква несвързана мелодия и продължи покрай пълните с трупове канцеларии. Убийството на почти всички благородници в империята щеше да създаде сериозни проблеми. Той се усмихна. Да видим как това хлапе ще управлява държавата си без бюрократичен апарат!

Мартук бързо се спусна по стълбата в убежището.

— В двореца се разнесе мълва и вече знаем за какво е била вчерашната суматоха.

Пъг, Магнус и Хиреа се надигнаха от наровете.

— По повеля на Мрачния ТеКарана е изпратил Трети и Пети легион, десет хиляди воини, във вашата реалност.

— Къде? — попита Пъг.

— В света на цураните. Не знам подробности, но според слуховете всеки воин е приготвил смъртното си наследство.

— Какво значи това? — попита Магнус.

— Всеки боец на служба при ТеКарана има кутия с принадлежности, които после отиват при семейството или бойното общество. Може да са лични вещи, писма до бащи и въобще всичко, което воинът иска да остави като наследство — обясни Хиреа.

— Това означава, че са били изпратени на смърт — добави Мартук. — Това е било самоубийствено нападение. Обяснили са им, че ще загинат в името на Мрачния.

Хиреа поклати невярващо глава.