Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

— Не мисля, че ще чакате дълго — каза Магнус. — Татко, обясни им за Бялото, за Кръвните вещици и за Градинаря. И най-вече за Банат.

Пъг кимна и въздъхна.

— Чуйте ме, приятели. Знам, че думите ми ще ви се сторят невероятни, но всичко е истина.

И магьосникът започна да им обяснява за Черния Макрос и Измамника.

В Съвета цареше пълен хаос.

Няколко от лоялните на императора фракции се бяха обединили, за да спрат това, което според тях бе нагъл опит на Военачалника да възстанови предишната си позиция. Тецу Минванаби, Властелин на войната на нациите на Цурануани по милост и благоволение на своя братовчед Небесната светлина, се изправи и вдигна ръце.

— Тишина!

Постът на Военачалник беше най-важният в отсъствието на владетеля, но насреща му имаше поколение благородници, които не бяха приучени да се съобразяват с новата му власт и не бяха склонни да се подчиняват безпрекословно като предците си преди столетие. Тецу обаче беше харизматичен лидер, а и беше довел десетина имперски стражи, които се опитваха да въдворят ред.

— Чуйте ме! — изкрещя Тецу.

Разкъсваше се от противоречиви чувства. Беше отраснал по различен начин от другите. Кланът Минванаби беше един от петте най-големи, така че мястото му сред управленския елит му бе гарантирано още отпреди да се роди. Но Минванаби трябваше да живеят в сянката на рода Акома, от който произлизаше имперската династия. Тецу бе заговорничил и упорствал цял живот, за да се докопа до най-влиятелната позиция в държавата. Но каквито и убийствени фантазии да имаше, си ги пазеше за себе си, защото все пак бе цуранин. Днес обаче беше дълбоко развълнуван. Днес бе първият ден, в който трябваше да води Съвета от името на императора. Сутринта, в старото имение на Акома, Небесната светлина му бе казал неща, които не можеха да не смутят всеки нормален човек. Беше му дал нареждания и каквито и амбиции да имаше, Тецу ги бе загърбил, защото все пак бе цуранин.

— Чуйте ме! — изкрещя отново Тецу и в помещението настъпи тишина. Той огледа събралите се, мнозина от които му бяха стари приятели и политически врагове. — Днес говоря от името на Небесната светлина. Преди малко бях прехвърлен тук с помощта на Великите. Първо трябва да ви предам пожеланията на Небесната светлина да сте живи и здрави — направи пауза за по-голям ефект. — Втората ми задача е да ви напомня за немислимата атака срещу нашия владетел в този дворец.

Възцари се абсолютна тишина. Никой благородник не можеше да си представи по-ужасно дело. Според цуранските традиции императорът беше символ на надеждата, поставен на трона от боговете, за да бди над народа. Императорът беше свещен.

— Чуйте думите на Небесната светлина! — извика Тецу. — Армията е мобилизирана! Червеният печат на войната в храма на Джастур е счупен! Небето е озарено от символите на войната! Империята Цурануани е във война с расата на дасатите!

— Къде са тези дасаги? — извика Азулос Кечендава. — Какви са? Никога не съм чувал за такъв народ!

— Дасати — поправи го Военачалникът. — Колкото до това къде са… Чуйте думите на Великия Аленка, който ще говори от името на Събранието и Небесната светлина.

Старият магьосник стоеше близо до трона и очакваше този момент. Бавно излезе в центъра на залата и огледа всички присъстващи.

— Нека ви разкажа за дасатите… — започна старецът.

И за около един час обясни всичко научено за предстоящото нашествие, като надграждаше предишното предупреждение на Миранда. Благородниците, които бяха присъствали предния път, гледаха разтревожено, но новодошлите бяха скептично настроени. Отначало имаше множество прошепнати въпроси, но към края на речта на Аленка всички бяха убедени. Империята беше в ужасна опасност. Бяха изправени срещу по-могъщ, по-решителен и по-многоброен противник.

— Благодаря на Великия Аленка за тази трезва оценка — Военачалникът се изправи. — Сега ще говоря от името на Империята!

Официалната фраза привлече вниманието на всички. Каквото и да последваше, нямаше да е плод на лична облага, а щеше да е за благото на нациите.

— Всички сме обвързани с Империята и Небесната светлина. На мен се пада тежката грижа да поведа тази война. Днес ще издам няколко декрета. Всеки от водачите на двадесет и петте клана ще получи командването на регион…

Чу се оглушителен трясък и Аленка отхвръкна назад, сякаш пометен от гигантска ръка, падна на пода и остана да лежи неподвижно.