Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

— Виждате ли зелените пламъци на повърхността — попита разтревожено Пъг.

— Да — отвърна Накор. — Животът се опитва да избяга.

— Нима виждате жизнената енергия? — учуди се Магнус.

— Случвало ми се е и преди. Когато с майка ти помогнахме на Калис да унищожи Камъка на живота.

— Това е едно от подобренията на дасатското зрение — обясни Накор. — Това чудовище живее в море от пленени животи и се е раздуло. Като лакомник на пир, който никога не свършва, като кърлеж, смучещ кръв. Вижте!

На ръба на широката яма течеше някаква церемония. Десетина жреци се бяха подредили в две редици, а зад тях имаше воини в оранжеви брони, вероятно стражи на храма. Към тях се точеше дълга колона Низши. Жреците ги благославяха и ги хвърляха в ямата един по един. Низшите падаха и потъваха в течността, която явно се състоеше предимно от кръв.

Повечето плачеха, но някои опитваха да се съпротивляват. Стражите ги посичаха и хвърляха телата им при останалите.

— Ето там! — Накор посочи малък подиум, който бе издигнат за някое официално лице, може би дори за ТеКарана, за да наблюдава безкрайните жертвоприношения.

— Магнус, може ли да запомниш това място, така че да ни пренесеш веднага тук в случай на нужда?

— Според мен ще е по-добре да ни пренеса вън от тук веднага.

— И това също — прошепна Накор. — Съществото спи понякога, но не бих искал да се промъквам по трудния начин. Предния път се бях смесил с нещастните жертви и никой не ми обърна внимание.

— Как успя да се измъкнеш? — попита Пъг.

— С няколко трика. Хайде, време е да се връщаме. Не искам да оставям Бек без надзор.

— Накор, Бек ли е Богоубиеца?

— Може би. А може и да не е — отвърна дребният комарджия, докато Магнус ги издигаше нагоре. — Във всички случаи обаче има някаква роля. Когато съм сигурен, че е безопасно да го оставя, бих посетил някои места.

— Какви? — попита Пъг.

— В този храм има помещения с книги и свитъци, които никой не поглежда. Това е бил велик народ. Даже величествен. Мисля, че дасатите са построили тези сгради. Едно време са били като ипилиакците. Тук са живеели велики поети, музиканти, учени и архитекти. Вероятно са били почти като богове, преди да ги застигне този ужас.

— Толкова много неща няма да узнаем — въздъхна Пъг. — Как въобще това същество от Бездната е попаднало на този свят…

— По-добре да побързаме, Магнус — каза Накор. — Времето минава.

Магнус увеличи скоростта и бързо се издигнаха до ръба на ямата, след което започнаха да се спускат към вагонетката.

— Каквато и да е ролята на Бек, мисля, че трябва да опита да го убие.

— Нали каза, че не си сигурен дали е Богоубиеца — рече Магнус.

— Може и да не е, но трябва да опита.

— Откъде знаеш? — попита Пъг.

Дребният комарджия стана отново видим.

— Не съм сигурен. Има неща, които просто зная, без да имам представа как и откъде. Хайде, побързайте.

Пъг и Магнус също станаха видими и тръгнаха по тунела към рампата. Спогледаха се мълчаливо. Накор бе успял сам да свали заклинанието за невидимост.

Пъг се зачуди дали някога ще научи истината за странния дребосък.

Миранда изпищя.

Не можа да сдържи гнева си и хвърли съобщението на пода.

— Кралят няма да ме приеме!

— Разбираемо е — отвърна Калеб. — Татко е в лоши отношения с Короната от много години. Като се замисля, всъщност е в лоши отношения с всички благородници освен тези, които работят за Конклава.

— Аз съм ти майка! Не очаквам да разсъждаваш, а да се съгласиш с мен.

Калеб за момент замръзна, след което се засмя.

— Извинявай.

— Почвам да откачам — Миранда закрачи из кабинета на съпруга си. — Боя се, че няма да видя баща ти отново, въпреки всичките му обещания. Тревожа се за Магнус, че дори и за Накор. Калеб, наистина не знам какво да правя.

Калеб никога не беше виждал майка си толкова отчаяна. И беше искрена, като казваше, че е безпомощна. Трябваше да има някаква причина за това състояние.

— Какво има?

Тя седна зад писалището.

— Чудя се как ли щеше да постъпи баща ти? Дали щеше да се пренесе в покоите на краля и да го заплаши?

— Едва ли — усмихна се кисело Калеб. — Това са по-скоро твоите похвати, не татковите.

Тя го изгледа и се усмихна насила.

— Прав си.

— Според мен той щеше да говори с най-влиятелните благородници, които са благосклонни към нас.

— Тоест със стария лорд Джеймс или с Ерик.

— Джеймс ни се пада роднина. Това може да го накара да пледира пред краля. От друга страна, Ерик е стар другар на Накор и е виждал на какво са способни врагове като дасатите. Той се е бил при Кошмарния хребет.