Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

Ашен-Шугар се спусна от небесата и обяви на събралите се:

— Вече сте свободни. Правете каквото искате!

Елфите, или едел, което на техния език означаваше „народа“, сведоха глави пред бившия си господар. Останалите от Драконовото ято бяха тръгнали на бой срещу новите богове, но владетелят на Орлови предели беше поставил съдбата им в собствените им ръце.

Имаше още освободени раси, а други пристигаха през портали в тъканта на реалността.

— Наближава голям сблъсък — извика Ашен-Шугар и благодарение на магията гласът му стигна до всички. — Вземете този свят и го направете ваш!

Народът избра различни пътища. Тези, които пазеха знанията и мъдростта, елдар, поведоха своите последователи и изградиха дом в горите, по-късно наречен Елвандар. Тези, които ги последваха, бяха наречени елфи на Светлината, еледел, и от тях произлизаха първите крале и кралици.

Други решиха да последват стремежа за власт на бившите си господари. Бяха наречени елфи на Мрака, моредел.

Трети бяха обзети от ужас, защото се чувстваха изоставени от владетелите си. Те започнаха да скитат като подивели кучета и бяха кръстени Лудите елфи, или гламредел.

Някои заминаха отвъд моретата и избраха да живеят сред други раси. Забравиха собствената си природа и се отчуждиха. Това бяха Отвъдморските елфи, оцедел.

Високо, във Върховете на Куор, Ашен-Шугар откри същества, които бяха толкова свързани със сърцето на Мидкемия, че дори валхеру не ги закачаха. Те живееха високо в планините и бяха свързани със самата същност на живота. Безобидни и нежни създания, които бяха загадка и за най-могъщите Драконови господари, и за най-мъдрите сред еледел. Тяхното съществуване не можеше да се обясни, но имаше важна цел, която можеше да се усети само интуитивно.

В подножията на върховете живееха загорели от слънцето елфи, които трябваше да пазят това необикновено място от неприятности. Валхеру ги наричаха пазителите, или тиритедел, но самите те предпочитаха името аноредел — Слънчевите елфи.

Ашен-Шугар се обърна към тях накрая.

— Вие сте свободни, но трябва да продължите да изпълнявате задачата си, защото ако нещо се случи с Куор, този свят ще загине — и с тези думи се обърна и отлетя.

Томас примигна.

— Спомних си.

— Какво? — попита Миранда.

Той поклати глава.

— Много неща. Да продължаваме.

Кастданур кимна и тръгна през ливадата. В другия й край започваше пътечка. Томас го последва. Миранда остана най-отзад. Щом стъпи на пътечката, спря и потръпна. Всичко беше променено. Самият въздух беше различен. Цветовете бяха по-ярки, звуците по-хармонични, а вятърът разнасяше екзотично ухание. Миранда потръпна от удоволствие. Имаше чувството, че се случва нещо прекрасно.

Не беше пътувала толкова, колкото съпруга си, но не се впечатляваше лесно. Това място обаче можеше да повали на колене и най-обръгналия пътешественик. Усети, че в очите й напират сълзи от цялата тази красота. Не можеше да я опише с думи, защото пейзажът не се различаваше от този само преди минути, но в него имаше нещо невероятно. Можеше да види живота! Жизнените енергии на всички същества. Дърветата светеха с лек блясък, а птичките в небето искряха. Насекомите бяха като мърдащи се скъпоценни камъни. Тя проследи една колона мравки, които събираха сок от кората на някакво дърво. Изкачващите се приличаха на диаманти, а слизащите — на смарагди.

— Какво става?

— Куор го правят — отвърна Томас. — Хайде.

Миранда си пое дъх, съсредоточи се и последва стария елф и Драконовия господар. Томас беше като жарко слънце, ако задържеше погледа си твърде дълго. Направо излъчваше неудържима мощ. Кастданур, от своя страна, беше като догарящ огън. Пламъците му бяха взели да стихват, но все още излъчваше приятна топлота.

Приближиха се до горичка в закътана долинка.

— Куор се появиха в началото на Войните на хаоса — каза Томас. — Или поне Ашен-Шугар няма спомен отпреди това. Войната се проточи. Нямам представа дали е било седмици, години или епохи. Самата същност на съществуването се е променила. Когато срещнали Куор, валхеру мигновено разбрали, че има нещо, което дори те няма да посмеят да оспорят.

Пред горичката спряха.

Дърветата бяха гигантски, с цветове, които нямаха място на този свят, а листата им пееха на лекия ветрец. В клоните им се рееха кристални отломки, отразяващи всички цветове на дъгата. Във въздуха се носеше смес от аромат на цветя и подправки, едновременно познат, но и неземен.