Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

Навсякъде се лееше музика. Странни мелодии, свирени на непознати инструменти. Толкова тихо, че едва се долавяха сред шумоленето на листата и падащите капки роса.

— Какво е това място? — прошепна Миранда, сякаш се боеше, че гласът й ще развали магията.

— Царството на Куор — отвърна Кастданур.

— Това е едно от най-големите чудеса на нашия свят — добави Томас и посочи някакви приближаващи се фигури. Бяха зелени, с хуманоидна форма, но с по-издължени глави, без коса и с остри челюсти. Имаха заострени уши и дълги тънки крака. Бяха облечени с къси туники от някакъв кафяв материал, пристегнати с колани на кръста, и носеха сандали от нещо като тръстика. Имаха черни очи и малки нослета, а формата на устата им придаваше постоянно изненадано изражение. Държаха дълги пръчки — може би жезли, а може би копия.

Зад тях вървяха светещи създания.

Миранда не можеше да ги опише. Приличаха на колони от кристал, светлина или енергия, но някак си се разбираше, че са интелигентни същества. Те бяха източникът на всички чудеса. Леката музика се излъчваше от тях, а светлината им придаваше невероятните оттенъци наоколо. Вероятно странните аромати също идваха от тях.

Кастданур се обърна към Томас.

— Ездачо, трябва да изчакаш тук. Те не могат да търпят досега до хладния метал. Лейди, ще дойдете ли с мен?

Миранда го последва, поразена от чудесата наоколо.

Кастданур се поклони с уважение пред първото зелено същество.

— Миранда, това са Куор — и заговори на някакъв непознат напевен език.

Съществото отвърна по същия начин, но гласът му звучеше като тръстикова флейта. То също наклони глава и Миранда видя, че вратът му е слабо подвижен. Кожата му приличаше на кора на растение.

Кастданур посочи колоните светлина.

— Това са господарите на Куор, Свен-га ри.

Миранда нямаше думи. Тези същества излъчваха красота.

— Кастданур… — усети се, че шепне. — Какво са Свен-га ри?

— Не знам. Те са нещо невероятно, което съществува от зората на времето.

— Никога не съм чувала за Куор или Свен-га ри, а съм живяла много години. Бродя още отпреди да се родиш, но никога не съм виждала подобно нещо.

— Малцина са виждали — обади се Томас зад тях.

Миранда внезапно осъзна нещо.

— Те не са от този свят.

— Да, не са. Но са част от него — отвърна Томас.

— Как е възможно? — Миранда бе поразена от красотата на светещите създания. Носеха се на около стъпка от земята и бяха високи десетина-дванадесет стъпки. Бяха заострени в двата края и по-широки в средата. Някои бяха по-високи, други по-широки, но всички излъчваха светеща аура. Около главите им кръжаха разноцветни светлинки. Имаше зелено-златисти, сребристосини, червено-бели и най-различни комбинации. Гледката беше зашеметяваща.

— Никой не знае — каза Томас и пое дълбоко дъх, сякаш се опияняваше от въздуха. — Ако на света има добро, то се намира тук. Тези същества се уникални. Не знам откъде, но чувствам с костите си, че ако нещо се случи с тях, последствията за света ще са катастрофални.

— Могат ли да ме разберат?

— По някаква причина те не могат или не искат да използват човешка реч — каза Кастданур. — Куор говорят от тяхно име.

Миранда кимна и се обърна към Томас.

— Значи затова настоя да се срещнем с магьосниците и жреците и беше толкова притеснен от появата на Ужасите.

— Да. Това, че децата от Бездната са влезли в нашия свят, е тревожно, но самата им поява точно на това място е вече ужасяваща.

— Защо? Какво ще направят? — попита Миранда.

— Ще изсмучат всичко тук. Светът ще се промени… или дори по-лошо…

— По-лошо?

— Кастданур, кажи й.

— Ние, както и валхеру, вярваме, че тези същества са свързани със сърцето на Мидкемия. Ако нещо се случи с тях, светът ще бъде наранен и ще загине.

Изведнъж очите на Миранда се напълниха със сълзи и тя възкликна:

— Какво ми става?

— Свен-га ри говорят с теб — отвърна Кастданур.

— Това са били единствените същества, които валхеру са уважавали и може би дори са се грижили за тях. Никога не се опитали да ги подчинят или наранят, което е уникално за тях като раса. Не ги разбирали, но не били неподатливи на чудесата им. Това може би е бил единственият път, в който валхеру се разчувствали — Томас за момент се замисли. — Според мен Свен-га ри говорят чрез чувствата.

— Да — отвърна Миранда. Очите й бяха пълни със сълзи, гласът й трепереше. — Бих дала живота си за тях.

— Така се чувства всеки, който ги срещне — каза Кастданур.