Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

Генералът се обърна към Каспар, който говореше с младия цурански благородник.

— Искам да пресрещнете авангарда тук — той посочи между сегашното им местоположение и първите хълмове от двете страни на реката. — Искам и две подразделения, с колкото войници съберем от двете страни. Лорд Джеурин, вие ще започнете да отстъпвате бавно, като подмамвате дасатите. А ние ще ги обградим и ще ги притиснем.

Младият благородник отдаде чест и излезе да даде нареждания на подчинените си.

— Ами тези, които идват след авангарда? — попита Каспар.

Аленбурга се обърна към Миранда.

— Можете ли да ги забавите за около час?

Тя въздъхна.

— Ще опитаме.

— Как върви евакуацията?

— Зле. В момента отварят втори разлом, към Новиндус, но ще отнеме поне ден. Единственият отворен в момента е в тясна стаичка в Събранието и прекарваме твърде малко хора. Освен това те излизат на остров в Морето на сънищата, в спорната зона между Кеш и Кралството. Добрата новина е, че хиляди цурани се отправят към разломите и когато ги задействаме, ще могат да преминат.

— Хиляди — повтори Ерик фон Даркмоор тихо, но премълча това, което си мислеха всички. Ако не се случеше чудо, щяха да загинат милиони цурани.

Три часа след обяд беше дадена заповед за отстъпление и оцелелите цурани започнаха да излизат от каньона. Дасатите ги последваха, но спряха, когато видяха строената в равнината армия.

Тридесет хиляди войници бяха разделени на три отряда. Облаците прах отзад показваха, че идват още, и командирът на дасатите разбра, че се изправя срещу достоен противник. Досега беше просто клане, в което неговите воини имаха тотално предимство, но им беше трудно да се приспособят към енергийното ниво на тази реалност. За всеки убит от цураните имаше по двама болни, които трябваше да се върнат в Черния купол. Там жреците се грижеха за тях и убиваха най-отслабналите.

Въпреки това през портала продължаваха да прииждат нови воини, а сферата се разширяваше. Каспар и останалите офицери смятаха, че там вече е разположен пълен щаб.

От разказите на Миранда за нейното пленничество знаеха, че това не е просто място на десант, а началната точка, от която щеше да почне трансформацията на света, за да стане годен за дасатите. Хората от Мидкемия съзнаваха съвсем ясно, че техният свят е практически на една крачка от Келеуан.

— Скоро — каза Ерик. Бяха достатъчно далеч от бойното поле и нямаше да участват в схватка, освен ако планът не се провалеше тотално, но той бе изтеглил меча си по навик. Беше участвал пряко в твърде много битки и имаше нужда да го чувства в ръката си.

Миранда и останалите Велики се бяха разположили на един хълм в западна посока, откъдето имаха добра видимост. Трябваше да изчакат уговорения сигнал, да атакуват тила на колоната и да нанесат максимални поражения. Срещу тях, скрита в една долина, се намираше цуранската кавалерия. Шест хиляди конници, готови да ударят при заповед.

— Идват! — каза Аленбурга.

Дасатите се приближаваха, но с бавна крачка, а не с обичайния устрем.

— Добре — каза Ерик. — Приеха гамбита.

— Да се надяваме, че никога не са играли шах.

Каспар се ухили.

— Да се надяваме, че младият ни лорд ще удържи хората си да не реагират като цурани.

Дасатите се приближаваха бавно към чакащата армия.

— Стрелци! — извика главнокомандващият. В този момент му се искаше да има поне няколко катапулта и требушета.

Развя се флаг и рота стрелци лашики изпрати залп стрели във въздуха. Дасатите явно не познаваха този елемент от военното изкуство. Стотици воини паднаха пронизани. Останалите просто ги прегазиха и продължиха марша си напред.

Аленбурга понечи да даде нова заповед, но Каспар го спря.

— Чакай!

— Колко още?

— Една минута. Сега!

Аленбурга даде знак на Джоми, който чакаше на кон в подножието на хълма. Младежът кимна и смуши животното към отстъпващите цурани. Имаше само една задача и знаеше какво точно да прави, но това не намаляваше притесненията му. Там, където отиваше, щеше да стане доста напечено.

Последва нов залп стрели, а Джоми стигна до лорд Джеурин.

— Заповед от главнокомандващия. Сега е моментът!

— Настъпление! — извика младият господар на Анасати. — Напред!

Цураните бяха получили точни инструкции за ролята си в битката. Тези в центъра знаеха, че почти сигурно ще загинат, но като един пристъпиха напред. Врагът бе по-силен от всичко, което бяха срещали, и бе решен да затрие всичко на този свят.