Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

Лорд Харуми Толкадеска се помоли на добрия бог Чочокан да не посрами предците си в тази важна мисия.

— Атака! — извика той и вдигна меча си. Никой не забеляза, че гласът му потрепери.

Земята се разтресе от тътена на хилядите копита. Дасатите усетиха вибрациите, преди да чуят шума, защото маговете отгоре продължаваха да ги засипват със смъртоносни заклинания.

Цуранската кавалерия удари десния фланг на противника и се възцари абсолютен хаос. Всеки дасат можеше да излезе срещу няколко пешаци, но срещу кавалеристи нещата се обръщаха. Много чуждоземни воини бяха отхвърлени назад и падаха върху отстъпващите си другари. В блъсканицата някои се затъркаляха по склона и нападаха в реката, където бяха обречени заради тежките си брони.

Лорд Харуми Толкадеска замахна, но бе лесно блокиран от един опитен противник, който го дръпна за крака и го смъкна от седлото. Момчето се удари силно в земята и преди да успее да се превърти, дасатът заби меча си в традиционната кожена броня и прекъсна линията на рода Толкадеска, който водеше историята си от хиляда и петстотин години. Цуранските бойци наоколо отбелязаха, че момчето не посрами предците си и умря мълчаливо.

— Добре, отстъпват — каза Аленбурга и се обърна към Зейн. — Отиди до предните линии и кажи на нетърпеливите цурански капитани да не навлизат в последната долина, ако се стигне дотам — Зейн отдаде чест и забърза към коня си. — И гледай да останеш жив.

— Слушам, сър! — Зейн отново отдаде чест, яхна коня и препусна.

— Добре мина — каза Ерик.

— Да — отвърна Каспар. — Но това е само една битка.

— Дасатите едва ли ще се набутат пак в такъв капан, освен ако не са пълни идиоти — добави Аленбурга. — Не мога да си представя как разсъждават, но ако съм на техния командир, ще потърся начин да вкарам собствената си кавалерия — въздъхна и погледна снишаващото се слънце. — Днес беше дълъг ден. Знаем ли дали се сражават нощем?

— Нямаме информация за това — отвърна Каспар.

— Младият Джоми е прав. Не бива да правим предположения — Аленбурга се обърна към останалите офицери. — Започнете да прибирате ранените и издигнете защитни укрепления. Искам да се подготвим за евентуална нощна атака.

Следващата атака започна по смрачаване.

Пъг се ослуша и вдигна ръка, та останалите да изчакат. Беше се нагърбил с ролята на разузнавач, защото беше най-могъщото същество в отряда, може би с изключение на Магнус. Синът му стоеше до Валко и трябваше да го опази на всяка цена.

Откакто бяха влезли в тунела, се чуваха всякакви звуци. Шумът се бе усилил, когато приближиха до прохода, който според Мартук водеше към Черния храм. Пъг не можеше да определи какви са тези звуци, но го караха да настръхва.

Махна на отряда да продължи. Хилядата воини на Бялото се движеха бързо. Никой не знаеше още колко време дворцовите стражи ще избиват населението, но атаката трябваше да се състои, преди те да се върнат.

Пъг усети напред движение и пулсът му се ускори. Отдавна очакваше сблъсък с жреците. Преди да потеглят, бе попитал Валко и останалите за всякаква информация относно предстоящото. За съжаление бе получил мъгляви отговори. Членовете на Бялото знаеха само за този древен проход, който можеше да ги отведе до двореца.

ТеКарана беше защитен от хиляди талнои. Пъг реши да не споделя, че това са само мъже в брони, а истинските божества се намират на неговия свят. Владетелят живееше изолирано от останалите жители. Имаше си дори собствени слуги, различни от останалите Низши, обслужващи двореца. Разполагаше с голям харем, пълен с жени от най-благородните семейства. Досега не беше признавал свой син. Дори нямаше сведения кога и как е взел трона от своя предшественик. Всичко се основаваше на слухове. Вероятно някой от лидерите на останалите планети щеше да го наследи, но само най-близкото обкръжение знаеше как работи системата.

Пъг спря. Тунелът свършваше. Стената пред тях беше изградена от стандартните черно-сиви камъни. Той махна на Валко да се приближи и попита:

— Има ли път, или трябва да събарям стената?

За пръв път, откакто се бяха срещнали, Валко изглеждаше впечатлен.

— Можеш да я събориш?

— Не и безшумно.

— Спокойно, има път — и пак за пръв път Валко се усмихна.

Мартук и Хиреа се приближиха и тримата започнаха да опипват стената. Въпреки магическия си взор Пъг не можеше да разбере какво търсят. След няколко минути Хиреа успя да задейства механизма, стената се плъзна надясно с лек грохот и разкри проход нагоре.