Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

Хората на Валко нападнаха.

Двестате талнои бяха изненадани и не можаха да реагират организирано. Голяма част бяха избити, докато страдаха от ефектите на магията. Срещу останалите се изправяха по двама-трима воини на Бялото и всичко приключи бързо. Всички талнои бяха изклани, а Валко бе загубил само двама бойци. Имаше и десетина ранени.

Пъг огледа коридорите. Накъде ли щяха да продължат? Над всеки вход имаше енергиен символ, видим само за дасатското зрение — очевидно тукашния еквивалент на крайпътна табела. Магьосникът огледа всичките и установи, че един е доста по-голям от останалите. Може би това беше знакът на ТеКарана.

Валко сякаш разчете мислите му и посочи същия символ.

— Натам.

Пъг погледна дългия тунел, водещ към покоите на ТеКарана.

— Магнус, ела до мен. Още не сме срещали жреци и нищо чудно да се сблъскаме с голям брой накуп.

— Магията ти е впечатляваща, човеко. Все пак се опитай да си по-внимателен, защото някои от тях са агенти на Бялото. Имаме няколко високопоставени жреци, които може да са си намерили причина да не участват в убийствата в храма. Предполагам, че ще се присъединят към нас, щом нападнем.

— Да се надяваме — прошепна Пъг. — Но засега ще ги приемам за врагове, докато не сме сигурни в обратното — махна на сина си. — Поддържай визуален контакт, но ако се наложи, се върни, за да защитиш лорд Валко.

Магнус не каза нищо, но щом баща му тръгна напред, го последва.

Накор най-после чу това, което чакаше.

— Хайде, Бек. Ще ти намерим битка.

— Чудесно. Започна да ми омръзва да стоя на едно място — каза едрият младеж.

Затичаха се към звуците на схватката.

— Като стигнем, те моля да убиваш само тези с брони като твоята. Другите не ги закачай.

— Добре, Накор.

— А, вземи да си махнеш шлема, че нашите хора да могат да те познаят.

— Добре, Накор — Бек свали шлема си и го хвърли настрани.

— Нали запомни какво ти казах? — попита дребосъкът, когато наближиха.

— Да. Може ли да убивам вече?

— Върви.

Коридорът извеждаше в голям открит двор, където очевидно се водеше сериозна битка. Ако се съдеше по заслепяващите светлини и оглушителния шум, Пъг и Магнус бяха точно там, където ги искаше. Накор усети, че наближава времето, когато дългогодишно подготвяните му планове ще се осъществят.

Притесняваше се единствено дали тотален безумец като Ралан Бек ще успее да изиграе ролята си. Съдбата на трите свята и животът на всички, за които го бе грижа през последните стотина години, щяха да рухнат, ако Лесо Варен не изпълнеше очакваното от него. Имаше моменти, в които това да си комарджия не беше никак добре.

Пъг изрече ново заклинание.

За момент жреците бяха обгърнати в експлозия от множество ярки светлинки. Това бе достатъчно Магнус да завърши своето заклинание. От протегнатата му ръка излетяха десетки хиляди малки диамантчета. Красотата им беше измамна, защото те се забиха в жреците като миниатюрни бръсначи. По кожата им започна да избива оранжева кръв и те нападаха като мухи, защото в мозъците им бяха пробити десетки дупчици.

Нахлуха още половин дузина жреци, спряха за момент и после започнаха да нападат талноите. Пъг забеляза, че всеки от тях е завързал бял колан на кръста си.

Валко се обърна и вдигна меча си, защото от коридора към тях тичаше огромен страж, без шлем.

— Стой! — извика Пъг. — Това е Бек!

Валко се поколеба за миг, но се отдръпна. Бек профуча покрай него. Изражението му беше налудничаво. Един от стражите, който помагаше на другарите си да притискат воините на Бялото, беше разсечен от рамото до слабините и двете половинки на тялото му паднаха сред оранжев фонтан. Бек сграбчи друг от противниците си, с почти танцов пирует го запрати към враговете, след това се завъртя на обратно и посече трети. При удара на острието в бронята изскочиха искри и се чу неприятно стържене.

Пъг гледаше със страхопочитание. Бек беше природна сила, по-могъщ и от най-ужасяващия воин, когото бе виждал. От разказа на Томас знаеше колко труден противник се е оказал младежът. Сега започваше да се съмнява, че дори легендарните доспехи на Драконовия господар ще устоят пред тази инкарнация на бога на войната. У Бек със сигурност имаше нещо повече от очевидното и то започваше да излиза наяве.

Валко застана до него.

— Никой смъртен не може да се бие така. Какво е той?

— Не знам — виждаше, че нещата отиват към победа. Воините на Бялото надделяваха над стражите, които се бяха хвърлили срещу Бек, за да защитят ТеКарана. — Когато го открихме, приличаше на странен младеж, изпаднал под влиянието на някой бог. Мислехме си, че го разбираме, но откакто дойдохме тук… Не зная. Сякаш е дасатска душа, затворена в човешко тяло.