Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

— Дванадесетгодишна война да не е била сериозна?

— За тях е било просто поредната схема в голямата политическа игра.

— Не искам да си представям какво е щяло да се случи, ако са били сериозни — обади се Каспар.

— Ами какво — днес родният ни език щеше да е цурански — отбеляза Аленбурга. — Само че ако се провалим сега, наследниците ни няма да говорят дасатски.

— И какво ще правим? — попита Каспар.

— Ще чакаме — генералът потърси къде да седне и си хареса един плосък камък. — Лошото е, че нямам идея какво планират чудовищата в купола. Добрата новина е, че на сутринта ще имаме три пъти повече войници.

Ерик се настани до него.

— Нещо ми подсказва, че ще имаме нужда от тях.

Каспар остана прав. Взираше се в Черния купол, сякаш се опитваше да го пробие с поглед.

— Но дали ще са достатъчно? — промърмори тихо.

Йоаким от Ран беше нервен. Притесняваше се всеки път, когато бе негов ред да пази десетте хиляди талноя. Беше нервен и защото другият магьосник от смяната беше на неговите години, двадесет и шест, имаше още по-малко опит и спеше като заклан отвън.

Конклавът се грижеше за тези неща от доста време. Йоаким не знаеше много освен инструкциите си. Трябваше да наблюдават талноите на смени от по двама, без да предприемат някакви действия, и да пратят вест, ако се случи нещо странно.

Той не беше наясно какво точно означава „странно“, но със сигурност нямаше да му хареса. Нещата в пещерата го изнервяха. Стояха в редици, като чудовищни играчки в еднаквите си брони, и не помръдваха…

Йоаким примигна. Дали един от талноите не помръдна? Той настръхна, сърцето му се разтупка. Взря се и зачака, но не видя никакво движение. Реши, че е игра на въображението му, но не можеше да се успокои.

Дали не трябваше да събуди Милтън, другия маг? Не, само щеше да си навлече подигравки. Пое си дъх, за да се успокои. Намести без нужда единствената факла в поставката й и реши, че трептящата светлина му е изиграла шега. Отново се учуди колко надалеч се осветява тази огромна пещера. Пое си отново дъх и насочи вниманието си към тома в скута си. Не беше от най-силните ученици и трябваше да зазубря по-сложните заклинания. Особено се мъчеше с тези на кешийски, защото езиците не му се удаваха.

Съсредоточи се върху страницата и постепенно потъна в четене. Изведнъж долови ново движение с крайчеца на окото си и подскочи. Някъде в предната редица на талноите…

Трябваше да обуздае въображението си. Всичко си беше както преди. Дали? Не знаеше какво да прави и зачака с разтуптяно сърце.

Първият страж, който забеляза хората на Валко, загина, преди да осъзнае какво става. Пъг беше решил да действа максимално просто и използваше заклинание за физически контрол, с което захвърли мъжа към отсрещната стена. Имаше същия ефект като падане от петстотин стъпки. Звукът със сигурност щеше да привлече вниманието на останалите стражи. Целият коридор беше опръскан с оранжева кръв.

— Впечатляващо — каза Мартук на Магнус. — Ще внимавам никога да не ядосвам баща ти.

— Умно — отвърна младият магьосник. Проявата на чувство за хумор у дасат го изненада. Макар че в сравнение с останалите дасати Мартук беше почти човек. Освен това беше учуден и от гневното избухване на Пъг. Явно баща му бе натрупал напрежение след пристигането им във втората реалност. Не се притесняваше за себе си, но очевидно се тревожеше за него, Накор и странния Ралан Бек.

Магнус знаеше, че баща му не му е казал всичко. Освен това още не можеше да разбере каква е ролята на Накор и Бек. Но се бе научил да вярва на родителите си. Въпреки големия му талант още като дете му бяха позволили да се развива със собствен темп, без да го пришпорват, макар че майка му често губеше търпение. Това му бе позволило да овладее много добре изкуството си. Знаеше, че един ден ще задмине двамата си родители, но това щеше да се случи след десетилетия. В момента бе по-важно да оцелее през следващите минути, отколкото да мисли за бъдещето.

Пъг зави зад ъгъла и се озова в широка галерия, пълна с талнойски стражи. Очевидно бяха резервен отряд, защото от помещението във всички посоки излизаха десетина дълги коридора. Някои от стражите бяха свалили шлемовете си и Пъг изведнъж осъзна, че голямото им предимство всъщност идва единствено от това, че изглеждат като легендарните непобедими талнои.

Не се поколеба. Вдигна ръка и над дланта му се появи кълбо от синкава енергия, в което играеха светкавици. Той го метна право сред стражите. Сферата се пръсна и светкавиците полетяха, зашеметяваха всеки, когото докоснеха. Някои стражи падаха и почваха да се гърчат на пода, други замръзваха внезапно. Почти една трета от ротата бе поразена от заклинанието.