Реймънд Фийст: Гневът на Лудия бог

Джим се усмихна.

— Джезъбел имаше магически камък, някаква елфска чудесия, и тя ни пренесе в Елвандар.

— Елвандар? Това е близо до Царството на облаците, нали? — Серван говореше за митичното царство от детските приказки.

— Елвандар наистина съществува — намеси се Джоми. — Познавам хора, които са били там.

— След малко ще кажеш, че познаваш и истински елфи.

Джоми се усмихна.

— Лично не, но моите приятели познават.

— За това, че бях спасил момичето, бях удостоен с пир от кралицата и съпруга й. Благодариха ми и казаха, че съм добре дошъл по всяко време. След това ми помогнаха да стигна до Джонрил, този в херцогство Крудий, а не онзи в Кеш, и оттам се прибрах в Крондор.

— Удивително — възкликна Джоми.

— По-скоро невероятно — Серван отново започна да трепери от студ.

Джим бръкна под ризата си и извади красиво украшение на тънка каишка.

— Лично кралицата ми го подари. Каза, че с него всеки елф ще ме разпознае като приятел на расата им.

Джоми и Серван се наведоха, за да го разгледат отблизо. Приличаше на преплитащи се възли и сякаш бе направено от някаква кост. Нещо в изработката подсказваше, че не е човешко дело.

Крадецът внезапно стана сериозен.

— Момчета, може да съм крадец, авантюрист, разбойник и дори когато се налага — главорез, но никой не е наричал Джими Ръката лъжец.

— Джими Ръката ли? — попита Джоми.

— Професионален псевдоним. Като известния крадец от миналото Джими Ръчицата. Според някои приличам на него. Според други дори може да ми е прадядо, но според мен майка ми го казваше, за да ме накара да се гордея. Като малък не можех да казвам „ч“ и затова си остана Ръката. Иначе името ми е Джим Дашър.

За времето, прекарано на Острова на чародея, Джоми бе чул доста истории за легендарния Джими Ръчицата. Крадец, станал агент на принца на Крондор, впоследствие издигнал се до херцог на Крондор и Риланон, двете най-могъщи длъжности след краля.

Погледна крадеца. Едва го познаваше, но смяташе, че е свястна компания. Невероятните истории помагаха времето да минава по-бързо, докато чакаха появата на врага. Без съмнение Джим бе точно толкова опасен, колкото твърдеше, но Джоми още от най-ранните си години бе развил качеството да знае на кого наистина може да се довери.

— И аз няма да те нарека лъжец, Джим. Поне докато не те хвана в лъжа.

Крадецът го изгледа сериозно, после се усмихна.

— Така е справедливо.

Серван пак насочи вниманието си към брега.

— Още колко?

— Колкото се наложи — отвърна Джоми.

— Няма да чакаме дълго — Джим посочи напред. — Идва лодка.

— Ама как… — Серван също видя голямата лодка, която влизаше в заливчето, и спря.

— Сигурно е пристигнал кораб — каза Джоми.

— Ще предупредя капитана. Вие ги наблюдавайте — каза Серван и се измъкна изпод навеса.

Джоми също излезе под дъжда.

— Да идем да видим кои са.

— Чакай — спря го Джим. — Идва още една.

Наистина, на десетина метра зад първата се бе появила и втора лодка.

— Какво мислиш? — прошепна Джим, въпреки че бяха достатъчно далече.

— Явно информацията на капитана се оправда.

Двете лодки стигнаха брега и мъжете в тях почнаха да ги изтеглят на пясъка.

— Май се гласят да поостанат.

— Какъв е този? — Джим посочи втората лодка.

Всички мъже носеха моряшки дрехи и черни превръзки на челата. Някои бяха боси, други с тежки ботуши. Последният, който слезе, носеше оранжева роба с черни шарки и лицето му бе скрито от качулка. Останалите явно гледаха да стоят встрани от него.

— Магьосник — изръмжа Джим. — Мразя магьосниците.

— Срещал съм неколцина добри — обади се Джоми.

— А аз не съм. Веднъж в Дариндус за малко щях да го отнеса от един магически капан. Ако имам достатъчно време, мога да се справя с всеки човешки, но магическите…

— Е, аз все пак съм срещал и свестни магьосници.

Джим замълча и загледа новодошлите. Те се разпръсваха — очевидно оглеждаха околността за постове. Джоми и Джим бързо развалиха импровизирания навес, сгънаха наметалото и се оттеглиха надясно към по-гъстите храсталаци. И двамата бяха наясно, че техните сили превишават слезлите на брега, но докато не дойдеха, щеше да е по-добре да останат незабелязани.

Джим стисна Джоми за рамото и му посочи да се изтеглят нагоре по склона. Джоми посочи една издадена скала на стотина стъпки по пътеката и получи утвърдително кимване. Започнаха да се промъкват натам. Дъждът отслабваше — времето бе избрало най-неподходящия момент да се оправя след неколкодневния тормоз.