Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

— Джим! Да се махаме… — Джоми се огледа и установи, че Джим Дашър го няма никакъв. — Проклятие! — измърмори младежът и бързо започна да отстъпва. — Или е страхливец, или просто е по-умен от мен.

Един пират връхлетя срещу него и замахна мощно с абордажната си сабя. Ударът целеше да счупи оръжието му или да го разсече от рамото до корема. Тренировките и опитът си казаха думата и Джоми отклони острието вдясно, като същевременно отскочи вляво. Пясъкът не предлагаше добра опора, затова той устоя на изкушението да се завърти и да посече противника в гърба, а вместо това го нацели с лакът в зъбите. Пиратът подбели очи и рухна. Джоми отстъпи, замахна странично и му преряза гърлото. След това продължи да отстъпва, без да откъсва очи от приближаващия кошмар.

— Напред! Ударете ги здраво! — проехтя гласът на Каспар.

Войниците бяха добре обучени и нападнаха, въпреки че бяха ужасени от съществото, което вече се извисяваше почти десет стъпки. Пиратите се биеха с устрема на фанатици, но все пак им липсваше военна дисциплина и скоро левият им фланг поддаде.

Сражаваха се храбро, но за няколко секунди хората на Каспар убиха шестима, а останалите заотстъпваха към лодките. Джоми и войниците около него срещаха по-сериозна съпротива, защото се сражаваха в центъра, съвсем близо до чудовището.

Пиратите се биеха отчаяно, сякаш повече се страхуваха да отстъпят към съществото, отколкото да срещнат смъртта в схватка. Чудовището пристъпи напред и сграбчи един от мъжете до Джоми за врата. Пращенето на горяща плът заглуши предсмъртното му хриптене. След миг кошмарното създание захвърли войника като счупена играчка. От ръцете му излизаха пламъци. Синкавата кожа вече бе покрита с червени пукнатини, в които сякаш течеше лава; падащите върху нея дъждовни капки се изпаряваха мигновено.

Джоми отскочи назад, блъсна се в някакъв войник и насмалко да падне.

— Сър! — извика войникът. — От северната страна спряха още две лодки. Притискат десния ни фланг.

Младежът се огледа и осъзна, че е най-старшият офицер наоколо. Трябваше да направи нещо, за да предотврати задаващото се поражение.

— При мен! — извика той. — Съберете се при мен!

Чудовището изтръгна ръката на следващата си жертва.

— В кръг! — изкрещя Джоми и мъжете започнаха да се подреждат; той се обърна към войника. — Намери генерала. Всички останали да отстъпят при него. Ние ще ги задържим тук. Тръгвай!

Войникът хукна.

— Стена от щитове! — продължи с командите Джоми. Обучените войници се подчиниха и издигнаха преграда за него и двама от цивилните крондорци.

Последната заповед не беше много смислена. Ако чудовището удареше стената, поне няколко човека щяха да загинат и формацията щеше да се разпадне. Но Джоми просто не се сещаше за нещо друго, което да им спечели няколко минути, докато Каспар прегрупира силите.

Чудовището спря, сякаш чакаше заповеди. Магьосникът посочи войниците на Джоми и пак завика на непознатия език.

— Дръжте се! — викна Джоми.

Чудовището пристъпи към тях и вдигна ръце.

— Костенурка! — изкрещя Джоми и дръпна двамата цивилни на земята.

Мъжете вдигнаха щитовете и се заслониха. Пламтящите юмруци, големи колкото наковални, удариха два щита. Единият войник беше направо смазан, другият падна на колене.

— Разпръсни се! — извика Джоми. Объркването бе единственият начин да спаси колкото се може повече хора. Мъжете реагираха незабавно.

Стрелците на Каспар опитваха да поразят съществото, но металните върхове отскачаха от каменната кожа, а самите стрели се подпалваха. Джоми имаше чувството, че е застанал пред разпалена фурна.

Чудовището помиташе хора с дългите си ръце, сякаш си играеше с деца. Там, където ги докоснеше, избухваха пламъци. Много войници лежаха ранени или умиращи.

Създанието сякаш си набеляза Джоми и тръгна право към него. Младежът стисна зъби, сигурен, че ще бъде смазан до смърт или изгорен. Вдигна оръжието си в напразен опит да се защити и в същия миг забеляза, че от прибоя излиза някой. Джим Дашър се бе появил сякаш отникъде и се промъкваше зад магьосника. Със светкавично движение крондорският крадец скочи и метна нещо около врата на заклинателя. След това го дръпна назад и натисна гръбнака му с коляно. Въпреки прибоя, шума на дъжда и писъците на умиращите Джоми съвсем ясно чу как костите на мъжа изпращяват. Магьосникът махна с ръце и увисна, а от врата му потече кръв.

Съществото спря и се огледа, сякаш очакваше някой да му каже какво да прави. После изпищя толкова пронизително, че Джоми потрепери. Чудовището започна да се мята в различни посоки. Мъжете се разбягаха. Дори тези с черните превръзки имаха по-голямо желание да се отдалечат, отколкото да водят бой. Джоми се метна назад, претърколи се и приклекна с готово оръжие.