Реймънд Фийст: Гневът на Лудия бог

Джоми и Джим стигнаха до скалата и залегнаха, без да обръщат внимание на калта. Мъжете от лодките се бяха разпръснали в защитен периметър, неколцина започваха да разтоварват припаси.

— Явно мислят да поостанат.

— Трета лодка! — прошепна Джим.

Третата лодка спря вдясно от другите и моряците също започнаха да смъкват провизии.

— Може да са главорези, но са дисциплинирани — отбеляза Джим.

Джоми продължи да наблюдава без коментар.

— Виждал съм подобни превръзки на едни трупове. На юг от Островите на залеза, на седмица път от Фрийпорт.

— Какви бяха?

— Не знам. Всичките бяха мъртви. Натъкнахме се на полупотопен кораб до едно островче. Капитанът каза, че познавал екипажа, но нямаше представа какви са труповете с превръзките. Решихме, че оцелелите от кораба са били взети за роби.

Чуха зад себе си шум и се обърнаха. Каспар и капитан Стефан се приближаваха приведени. Движението на храстите зад тях подсказваше, че отрядът вече обгражда противника.

— Колко са? — попита Каспар и огледа залива.

— Около тридесет — отвърна Джоми. — Освен това имат някакъв магьосник. Всички се боят от него.

— Генерале, приличат ми на пирати от островите — допълни Джим.

— Какво ли правят тук? — промърмори Каспар.

— Ако човек отплава на запад от Островите на залеза…

— Ще стигне до Кралското море. Знам как са дошли, чудя се защо — бившият херцог се обърна към капитана. — Предай на хората, че искам пленници. Особено магьосника, ако успеят да го заловят.

— Магьосници — процеди Джим, сякаш изричаше проклятие.

— Казах му, че познавам и добри — обади се Джоми.

Каспар се усмихна тъжно.

— А аз съм срещал истински чудовища. Капитане?

— Да, сър?

— Хората ни заеха ли вече позиции?

Капитанът се обърна и махна с ръка. Джоми не можа да види отговора, но Стефан кимна утвърдително.

— На позиция са, сър.

Каспар кимна.

— Когато сте готов…

— Какво е това? — възкликна Джим и посочи.

Магьосникът бе вдигнал над главата си жезъл и от него към облаците излизаше светлинен стълб. Във въздуха се разнесе кънтящ глас на непознат език.

Пред заклинателя започна да се появява фигура, сякаш обвита в пушек. Въпреки шума от дъжда мъжете на хълма чуваха жужащата във въздуха енергия. Сякаш искри прехвърчаха по метална повърхност. Гласът отново изкънтя и магьосникът отговори на непознатия език. Съществото започна да оглежда околността.

Джоми настръхна. Фигурата започна да придобива човешки очертания. Беше висока повече от седем стъпки, с невероятно широки рамене и нямаше врат. Тъмносивата кожа сякаш се гънеше и пулсираше като копринен шал, развяван от ветрец. Лицето нямаше черти, а само два червени пламъка на мястото на очите. Кожата постепенно се втвърди и заприлича на застинала лава.

— Сега, капитане — заповяда Каспар.

Стефан се изправи и махна с белия флаг, който държеше в лявата си ръка.

Избухна хаос.

От хълма се разнесоха крясъци и залп от стрели порази няколко от мъжете на пясъка. Джоми изтегли меча си. В същия момент се случиха три неща. Мъжете на брега започнаха да отстъпват напълно дисциплинирано, без следа от паника. Неколцина опитаха да отвърнат на залпа, но стреляха напосоки по храстите, докато за войниците на склона всичко бе като на длан.

Бойците с кешийски и кралски униформи се спуснаха напред. Джоми скочи и викна:

— Хайде, Джим!

Призованото същество изръмжа. Беше разперило ръце и се готвеше да посрещне атаката. Нападащите можеха да почувстват топлинните вълни, които се излъчваха от него; пушекът, който излизаше от кожата му, стана по-гъст.

Мъжете забавиха устрема си, а онези на брега добиха кураж. Джоми почти се пързаляше надолу по склона и задмина неколцина от собствените си войници. Внезапно осъзна, че се е озовал най-отпред и след малко ще се сблъска с противника и кошмарното създание.

Опита да спре и да се върне, но един от пиратите го нападна, без да обръща внимание на свистящите стрели. Джоми ловко го прониза в гърдите и приклекна, за да изчака другарите си. Хвърли поглед назад и видя, че повечето войници са спрели или направо отстъпват.

След секунда разбра защо. Призованото чудовище растеше! Вече бе добавило още две стъпки към впечатляващата си височина, а раменете му бяха станали още по-широки. На кафявите му ръце имаше окови от разтопен метал — съскаха и вдигаха пара под усилилия се дъжд. По каменната кожа се бяха появили пукнатини и от тях излизаха малки пламъчета.