Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

— Може би да се оттеглим от другата страна на хълма? — предложи Джоми.

— Нямаме време — отвърна Каспар. — Стрелци!

Няколко стрели излетяха към нападателите, но залпът беше неефективен.

— Проклет дъжд — изръмжа Серван. — Тетивите са мокри.

Пиратите настъпваха нагоре. Джоми стисна по-здраво меча и се приготви за бой. Направи му впечатление, че само неговите хора надават бойни викове. Нападателите се изкачваха с мъка и нямаха достатъчно въздух, за да крещят. Лицата им бяха странно празни. Липсваше и обичайният устрем за подобни ситуации. Тези мъже знаеха, че ще умрат.

Джоми се обърна към Каспар.

— Генерале, те ще ни оставят да ги избием.

Бившият херцог кимна.

— Чете се по лицата им, нали? Искам пленници — погледна пламтящото чудовище, което се приближаваше, и добави тихо: — Ако въобще оцелеем.

Съществото, което допреди малко се луташе безцелно и помиташе всичко по пътя си, сега сякаш бе насочило вниманието си към хълма.

— Мисля, че ни видя — каза Джоми.

— Дори нямам представа дали има очи. Но по-добре да се приготвим, защото определено идва насам.

Първите пирати се хвърлиха върху защитниците с маниакален устрем. Неколцина от хората на Каспар бяха ранени, но всички нападатели загинаха. Двайсетина пирати се бяха спрели по-надолу и наблюдаваха. Един каза нещо, а останалите кимнаха и се хвърлиха в атака. Сега вече надаваха неразбираеми бойни викове и крясъци. Явно имаха намерение да избият колкото се може повече от хората на Каспар, преди да загинат.

Един от пиратите се обърна и затича надолу към чудовището. Не беше ясно как успя, но определено привлече вниманието му. После бавно тръгна нагоре по склона, обърна се и спря. Джоми се опули, когато видя, че изобщо не вдига оръжие и се оставя да бъде смачкан като насекомо. Писъкът му беше силен, но кратък. Тялото му се подпали още преди чудовището да го докосне.

Втори пират се спусна надолу и спря по средата между чудовището и позицията на Каспар. През това време враговете бяха стигнали до защитниците, но този път атаката бе по-внимателна, сякаш само да се прецени равновесието на силите.

Внезапно Джоми се усети.

— Генерале!

— Да? — отвърна Каспар, отби удара на един пират и после хладнокръвно го прободе в гърлото. Кръвта му бликна на ален фонтан.

— Те се опитват да подмамят чудовището! Умират един по един, за да го докарат тук!

— Идиоти — възкликна Серван, но определено изглеждаше изнервен.

Джоми трябваше да признае, че тактиката е ефективна, стига да не се обръща внимание на загубите. Още един пират се жертва. Топлината вече ставаше непоносима.

Сякаш осъзнали обречената ситуация, някои от враговете нарочно свалиха защитата си и се оставиха да ги убият.

— Пленници! — изкрещя Каспар. — Искам поне един жив!

Джоми вече не издържаше. Всички около него започнаха да отстъпват пред нетърпимата жега. В същото време нападателите не спираха и младежът трябваше да се сражава, докато се изкачваше заднешком по склона. Пътеката беше разкаляна и хлъзгава.

Схватката ставаше все по-яростна, защото пиратите явно се стремяха да загинат. Джоми усети как темпото на битката се променя и осъзна, че неминуемо ще настъпи паника.

Внезапно въздухът се изпълни с глухо бръмчене.

Бял лъч светлина се стрелна от облаците, удари чудовището и то се вцепени.

Битката спря.

— Генерале?

— Чакайте.

Пиратите заотстъпваха, без да откъсват очи от хората на Каспар. Мистичният огън на чудовището сякаш бе загубил силата си и изглеждаше, че дъждът го охлажда. Парата започна да намалява, а яркожълтият цвят бе заменен от предишната червено-черна кожа, приличаща на разтопена лава.

Джоми се обърна към Каспар и видя някаква фигура на скалата над тях.

— Генерале, вижте!

Съществото беше облечено с кожени дрехи, имаше дълга златиста коса и държеше вдигнат високо жезъл. Като че ли напяваше някакво заклинание. Джоми и Каспар мигновено разбраха, че мистичната светлина идва от него.

Чудовището се разпадна — приличаше на изригване на малък вулкан. Въздухът се изпълни с пушилка.

— Искам пленници! — извика Каспар, но беше късно. Като разбраха, че няма къде да избягат, пиратите започнаха да се избиват помежду си.

Джоми беше достатъчно опитен, за да разпознае смъртоносните удари. Обърна се към Каспар и поклати глава. Изражението на генерала беше смесица от недоволство заради липсата на пленници и облекчение от намесата на непознатия магьосник.