Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

Накор се усмихна.

— Казах ти как, след като се съживи. След опита ти за възвисяване в божественост.

— Да… Подхвърли ми тесте карти — Макрос, изглежда, се забавляваше на спомена. След това присви очи и изгледа Накор внимателно. — Ти си повече от това, което показваш, приятелю — махна към къщата на Мартук. — Както и младият ти спътник. В него има нещо много, много опасно.

— Знам — отвърна Накор. — Според мен Ралан Бек носи в себе си частица от Безименния.

Макрос обмисли думите му.

— През годините научих доста неща за уменията и ограниченията на божествата. Какво искате да научите?

Накор погледна Пъг и му кимна да говори той.

— Според нас боговете са естествени създания, които са дефинирани от човешките вярвания. Ако вярваме, че богът на огъня е воин с факли, той ще се превърне в такъв — започна Пъг.

— Така е — съгласи се Макрос. — Но ако друга нация вярва, че е жена с огнена коса, то божеството ще изглежда така — огледа ги един по един. — В древността дасатите са имали божества за всеки аспект на природата, който можете да си представите. Имало е основни, за огъня, въздуха, смъртта и останалите такива, както и бог и богиня на любовта, или поне на фундаменталния подтик да се създава потомство. Но също така е имало множество дребни божества, които е трудно дори да се опишат. Имало е богиня на огнището, бог на дърветата, а за водата е имало бог на морето, отделен за реките, плюс богини за вълните и дъжда. Освен това е имало божества на пътуването, строителството и дори покровител на миньорите. На всеки кръстопът е имало светилища и населението е поднасяло дарове и е участвало в организираните ритуали. Дасатите се били силно вярващ народ, а чувството им за дълг би могло да засрами и цуранска монахиня. В пантеона им е имало хиляди богове и всеки от тях си е имал собствен празник. Дори това да се е изразявало само в оставянето на цвете на олтара или наздравица в кръчмата в негово име.

— Важно е да знаете, че всички божества са били съвсем истински, като тези, с които сте се сблъсквали на Мидкемия, независимо от могъществото им. Всички са носели божествената искрица дори ролята им да се е ограничавала до това да карат цветята да цъфтят — Макрос се обърна към Пъг. — Какво научи за Войните на хаоса след последната ни среща?

— Не много. Томас си върна още някои от спомените на Ашен-Шугар, а аз намерих два-три тома с митове, но нищо съществено.

— Тогава чуйте — Макрос погледна Накор. — Истината.

Накор кимна, но не каза нищо.

— Преди хората да се появят на Мидкемия, там е имало други древни раси. За някои от тях сте чували, например валхеру, господарите на драконите, и елфите. Имало е и други, но знанието за тях е изгубено в миналото. Имало е летяща раса, която се реела над най-високите върхове, и друга, която живеела в дълбините на океана. Не знаем дали са били миролюбиви, или войнствени, защото били унищожени от валхеру. Над всичко останало се извисявали две същества: Ратар, Богът на Реда, и Митар, Богът на Хаоса. Двамата Слепи богове на Началото. Тяхното царство била самата тъкан на вселената. Ратар заплитал нишките на времето и пространството, а Митар ги разплитал — и така до безкрай. И на Мидкемия царяло равновесие и всичко се развивало, малко или много, добре.

Накор се усмихна.

— Само за съществата с невероятна мощ.

— Да, времената не били добри за слабите. Управлявала мощта и нямало никакви наченки на милост и справедливост. Валхеру са били по-скоро израз на тази епоха, отколкото принципно зли. Всъщност е спорно доколко е съществувала концепция за добро и зло в онези времена.

— Но нещо се променило. Редът във вселената бил нарушен. Много ми се иска да знам причината за това, но уви, тя е загубена във времето. Настъпила фундаментална промяна. Не мога да кажа колко време е отнело, но за расите на Мидкемия изглеждало рязко. Навсякъде започнали да се отварят разломи и се появили множество раси: хора, джуджета, гоблини и други, които не оцелели. В цялата вселена се водела война и ние, хората… — той спря и се засмя — вие, хората, можете да осъзнаете само част от нея. До нас са достигнали само митове. В тях сигурно се крият парченца история, но едва ли някога ще разберем цялата истина.

— След като можеш да пътуваш във времето, значи си разполагал с начин да откриеш истината — подметна Накор.

Макрос се усмихна.

— Звучи логично, нали? Но аз нямах способността да пътувам във времето. Поне не така, както си го представяте — обърна се към Пъг. — Спомням си как с Томас ме открихте в Градината на Вечния град.