Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

Магнус знаеше, че трябва да се довери на дасатския ренегат, но таеше колебания. Въпреки че имаха подобни каузи, те не преследваха едни и същи цели. Без съмнение Мартук щеше да сложи интересите на собствения си народ над тези на човеците от Мидкемия, та дори това да им костваше живота.

В този момент другата причина за тревогите му се появи в градината. Ако можеше да се вярва на Пъг, това бе дядо му, легендарният Макрос. Само че съществото не беше човек, а дасат. Все пак имаше спомени, които без съмнение принадлежаха на Черния чародей, говореше перфектно кешийски, ролдемски и още много езици от Мидкемия и като цяло проявяваше човешко съзнание. Но присъствието на Макрос, в тази форма, на този свят, будеше обезпокоителни въпроси. Магнус изпитваше притеснения, но засега ги прикриваше успешно.

Откакто бяха пристигнали, Макрос отсъстваше почти постоянно и двамата с Пъг бяха разговаряли само за няколко минути. Високият дасат поздрави и се приближи до пейката.

— Може ли да седна?

Магнус кимна и се мръдна да направи място.

— Все още не мога да го проумея — каза Пъг. — Разбирам, че си се променил, но все пак виждам, че си ти — огледа внимателно чертите на съществото. — Ще се съгласиш, че досега бях разумно търпелив. Разбираме, че водиш движение, което е под постоянна заплаха, и имаш много отговорности. Но след като сега си тук, защо не ни разкажеш цялата история?

Накор стана от своята пейка и се настани до Пъг.

— Знаеш, че обичам добрите истории, но този път ни кажи истината.

Макрос се усмихна.

— Може би най-големият ми грях беше лъжата. По онова време… — той извърна поглед, сякаш споменът беше болезнен, и си пое дъх. — Беше преди толкова години, приятели. Бях арогантен и не вярвах на останалите дотолкова, че да им кажа простата, или не дотам, истина. И да ги оставя да изберат дали да направят правилното нещо.

— Манипулирах хората, за да осигуря… — той поклати глава. — Признавам, че бях и суетен. Бях толкова сигурен като млад… като човек. Пъг, цялото това преживяване ме направи по-смирен — обърна се към Магнус. — Имам пораснал внук, а не съм видял нито ден от живота му.

— Всъщност сме двама. Имам по-малък брат.

— Калеб — кимна Макрос. — Знам.

Пъг все още се удивляваше и почти насилваше ума си да възприеме това, което виждаха очите. Мъжът пред него беше Черния Макрос, бащата на съпругата му.

Току-що беше признал, че е използвал най-безсрамно другите като инструменти, за да извлече изгода. Беше ги излагал на опасност без предупреждение и изборите му бяха донесли болка, страдание и смърт. В резултат на това беше трудно да му се има доверие. От друга страна, Пъг бе видял как Макрос загива в битка с демонския крал Маарг. Това беше най-висша саможертва и бе спасила Мидкемия от ужас, в сравнение с който Войната на студенокръвните би изглеждала детска игра. Ако бе имал достатъчно време, Маарг със сигурност щеше да унищожи целия свят.

— Времето за потайност свърши — продължи спокойно Макрос, вдигна ръка и нежно докосна Магнус по лицето. — Това тяло е по-младо от твоето. Въпреки че имам стотици години опит, според дасатските стандарти съм на около тридесет. По очите приличаш на майка си — Магнус кимна, а дасатът се обърна към другите двама.

— Започни отначало — каза Пъг.

Макрос се засмя.

— Началото на тази история започва с моя край. Умрях в битка с Маарг — погледна към градината, сякаш за да се съсредоточи върху спомена. — Когато умрях… По някой път ми е трудно да си спомня. Колкото повече живея като дасат, толкова повече избледняват човешките ми спомени — отново се обърна към Магнус. — Съжалявам, момче, но каквито и семейни привързаности да съм изпитвал, вече не съществуват — отклони поглед. — Дори не попитах как е майка ти, нали?

— Всъщност попита — отвърна Магнус.

Макрос кимна.

— Значи паметта ми изчезва все по-бързо. Въпреки че съм живял над деветстотин години като човек, изглежда, че тук умирам.

— Умираш ли? — Пъг не можа да скрие смайването си.

— От относително рядка за дасатите болест. Ако някой извън приближените ми разбере, ще ме убият заради тази слабост. Грижите за възрастните не са познати тук. Щом очите или паметта започнат да те предават, те убиват на място.

— Има ли някакъв… — започна Магнус.

— Няма. Тяхната култура е основана на смъртта, а не на живота. Според Наруийн може би Кръвните вещици могат да помогнат, но те са на другия край на континента, а времето ни е съвсем малко. Освен това, след като веднъж си умрял, смъртта не те плаши, нали? Интересно какво ли са ми приготвили боговете този път — той се намръщи и се намести на пейката. — О, смъртта е лесна. Умирането е трудното. Та, както казвах, паметта ми изневерява, но ще ви кажа, каквото мога. Да видим дали споделяме обща кауза — обърна се към Накор. — Ти си комарджията. Онзи, който ме измами! Сега си спомних.