Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

— Сигурно е някой от хората на Пъг. Добре, че се появи…

Джоми поклати глава.

— Не мисля така, генерале.

— Това е елф! — възкликна Серван.

— Мисля, че си прав, лейтенант.

Елфът каза нещо, вероятно въпрос, ако се съдеше по тона му.

— Знам доста езици, но този ми е непознат — отвърна високо Каспар.

Елфът бавно тръгна надолу и спря на няколко крачки пред тях.

— Попитах кои сте вие, че се намирате без позволение във Върховете на Куор? — говореше на кешийски, но със силен акцент.

— Аз съм Каспар, бивш херцог на Оласко и командир на този отряд. Тук съм с разрешението на краля на Ролдем и кешийския император. И двамата претендират за тези земи.

— Суетата на господарите ти не ме интересува. Тези земи принадлежат на Куор.

— Искам да ти благодаря, че… — опита се да запази цивилизован тон Каспар.

— Преди да ми благодариш, човеко, трябва да знаеш, че не дойдох да ви спася от това елементално създание. То беше създадено с толкова зла магия, че трябваше да го премахна, преди да се оправя с вас.

— Да се оправиш с нас ли?

— Да — отвърна елфът. — Вие сте мои пленници.

Мъжете мигновено пак стиснаха оръжията. Елфът беше сам, но пък се бе справил с чудовището без видими усилия.

— И нима сам ще плениш всички ни? — попита Каспар. Все още разполагаше с поне тридесет готови за бой войници.

— Не — отвърна елфът и извика нещо на неговия си език.

От храстите и зад скалите започнаха да се появяват още елфи, поне два пъти повече от хората на Каспар. Всички си приличаха. Имаха златисти коси и сини очи като магьосника. И всички също носеха дрехи от еленова кожа, нещо като униформи, макар да имаха различни кройки. Неколцина имаха пера или полирани камъчета, сплетени в плитките си. Други носеха косата си на опашка или пусната свободно. Повечето бяха въоръжени с лъкове, но имаше и петима-шестима с жезли. Каспар беше сигурен, че са магьосници като водача си.

— Хвърлете оръжията — нареди Каспар на хората си и се обърна към елфа. — Предаваме се.

— Вземете ранените, които могат да вървят, и елате с нас.

За няколко минути успяха да съберат тези, които можеха да стоят на крака. Имаше и десетина тежко ранени, но елфът нареди да ги оставят — щели да се погрижат за тях.

Каспар кимна и хората му тръгнаха по пътеката към пещерата, която използваха за база. Преди да се отдалечат, отзад се разнесе приглушен писък и Джоми потръпна. Понечи да се обърне, но една ръка го стисна за рамото.

— Не гледай — каза Джим Дашър. — Няма смисъл.

Джоми кимна. Елфите доубиваха тежко ранените. Младежът знаеше, че това вероятно е по-милостиво, отколкото да умреш с разпран корем или от инфекция, но въпреки това мисълта го потискаше.

Пленниците бавно тръгнаха към извисяващите се планини.

Дъждът продължаваше.

Пъг погледна слънцето.

Пренастрои възприятията си от видимия спектър към другите енергийни състояния, които вече различаваше. Нямаше думи, с които да опише гледката. От две седмици се криеха в това имение на главната дасатска планета, под закрилата на Мартук, който се бе оказал таен последовател на Бялото. Пъг бе използвал това време, за да усъвършенства контрола на способностите си в тази реалност.

Исаланецът Накор, негов дългогодишен спътник и приятел, седеше на една пейка в градинката и го наблюдаваше. Неговият повереник Ралан Бек сега бе под грижите на Мартук и усвояваше ролята на млад дасатски воин.

Синът на Пъг, Магнус, седеше до баща си и размишляваше за тяхната мисия. Вярваше дълбоко на баща си, но все още нямаше представа защо са дошли в този мрачен свят, където не бе стъпвал човешки крак, и какво точно търсят. Разбираше, че дасатите са заплаха, но не беше сигурен какво точно могат да направят те четиримата тук, толкова далече от дома. Всъщност разстоянието май нямаше значение — тази планета си имаше двойник в тяхната реалност, и то относително добре познат на Магнус двойник. Но младият магьосник нямаше никаква представа как ще се върнат обратно.

Това го изнервяше. Все пак той беше един от най-могъщите заклинатели на Мидкемия, след родителите си и може би Накор, а вероятно един ден щеше да задмине и тях. Въпреки целия си талант и уменията си обаче нямаше представа как да се върнат в своята реалност. По време на пристигането се бе опитал да проумее магията, която ги бе транспортирала. Имаше добра представа за това как да мести тялото си, а и разбираше донякъде от разломна магия. Но въпреки че бе доловил някои познати нюанси, цялата логика все още си оставаше неразгадаема. Мартук бе споменал, че преминаването няма да е трудно, но не бе навлязъл в подробности.