Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

Планинското укрепление беше невидимо освен за най-надарените магьосници, но Пъг нямаше проблем, може би защото бе използвал уменията си през целия ден, докато прекосяваха половината свят. Когато се приземиха, Макрос въздъхна с видимо облекчение.

— Пъг, не се мъчих колкото вас, но се боя, че състоянието ми се влошава.

— Ще срещнем ли някаква опасност, ако доближим укреплението? — попита Магнус, който въпреки трудния ден изглеждаше свеж. Пъг беше впечатлен от издръжливостта на сина си.

— Сигурно. По-добре да изчакаме те да дойдат при нас.

Измина почти час преди едно потреперване на въздуха около невидимия вход да оповести пристигането на четири млади жени. Вероятно това бяха най-могъщите Кръвни вещици или пък тези, които можеха да си позволят да изгубят в случай на стълкновение.

— Не сте желани тук — каза първата, доста красива и висока според дасатските стандарти. Излъчваше повече самочувствие от останалите и явно беше водачката.

Валко отвърна:

— Аз съм Валко, владетел на Камарийн. Син на Наруийн.

Името очевидно предизвика реакции, но преди жените да отговорят, се включи и Макрос.

— А аз съм Градинаря. Трябва да обсъдим множество неща.

Водачката кимна.

— Така е. Елате с нас — погледна за момент Валко и се обърна. Другите жени им направиха път да я последват.

Когато стигнаха до привидно пустата клисура, Пъг усети магическата вълна и пред него се появи укреплението. Знаеше, че е преминал през могъща илюзия, която щеше да заблуди всеки, докато не стигне дотук. А за нежеланите гости вероятно бяха приготвени неприятни изненади.

Укреплението беше древно. Камъните му сякаш бяха положени преди стотици, а може би и хиляди години и бяха загладени от вятъра и дъжда. Стъпалата пред входа на главната зала бяха почти изтъркани от безброй крака.

Пъг си даде сметка, че вижда първата постройка, която да не е част от някакъв грандиозен градски план. Приличаше на планинските цитадели в Кралството — квадратна каменна сграда с кръгла кула в центъра. От кулата имаше добър изглед към проходите и никой враг нямаше да се приближи незабелязан.

Вътре се чуваше глъч, която надхвърляше очакваното. Долавяше се дори детски смях!

Високата жена се обърна към Валко.

— Трябва да изчакате тук. Освен това си остави меча на нея — и посочи една от сестрите.

— Защо? — мечът му беше извоюван с мъка и труд и символизираше това, което бе преживял.

— Защото така се прави — каза Макрос. — Моля те.

Това беше рядко използван израз и обикновено се употребяваше за пощадяване на живот. Искането беше просто, но могъщо. Валко се подчини и подаде колана с ножницата на младата жена.

Водачката се отдалечи и ги остави с ескорта им. Помещението, в което бяха, беше точно според очакванията на Пъг. Къс коридор с по една врата от двете страни и глуха стена насреща. Беше построен срещу евентуални нападения. Отгоре имаше балкон, откъдето защитниците можеха да обсипват нашествениците със стрели и камъни и да ги заливат с врящо масло. Вратите от двете страни бяха масивни, вероятно със здрави резета, и нямаше да паднат без таран. Пъг реши, че това укрепление никога не е било превземано.

За разлика от другите дасатски сгради, тази имаше украса. По стените висяха флагове с емблеми на отдавна изчезнали родове и общества. Един от тях му се стори бегло познат и той се загледа по-внимателно. Представляваше червен флаг с бял символ по средата. Сякаш разпознаваше формата. Единична вертикална линия, която на върха се извиваше надясно и почти се допираше сама. На това място имаше къса хоризонтална черта, а малко по-надолу друга, по-дълга. Защо ли изображението му се струваше познато?

Високата Кръвна вещица се върна с още три, а останалите от ескорта се оттеглиха.

Пъг огледа новодошлите. Бяха по-възрастни и излъчваха могъщество.

— Кой е Градинаря? — попита най-старата.

— Аз — Макрос пристъпи напред.

Жената го изгледа за момент.

— Не, не си. Но знам кой си.

— Кой съм?

— Ти си нещо различно и ще ни трябва повече време, за да го обясним. Очаквахме те — погледна спътниците му и посочи Валко. — Но не и тях. Особено този.

— Изминахме дълъг път — намеси се Пъг.

Жената се вгледа по-внимателно в него и той усети, че не използва само зрението си, а и някаква магия. Очите й се разшириха.

— Аха, ясно. Разбирам. Елате, ще ви предложим нещо освежително, защото имаме много за обсъждане.

Тя поведе Макрос към лявата врата, Пъг и Магнус ги последваха.