Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

— Смислена ли? — дасатският воин отново докара почти човешко изражение. — Накор, на този свят не е останало почти нищо смислено. Но ще ти кажа най-вероятната. Бек се промени, откакто е тук. Вече не успява да се преструва на млад воин.

— Мартук е прав — добави Валко. — Той излъчва мощ. Когато ви срещнах, нямаше да се поколебая да го съсека, ако ми бе дал повод. Днес дори най-могъщите воини на расата ми ще се замислят, преди да го предизвикат. Той вече не играе роля. Станал е дасат до мозъка на костите. Чак е плашещо.

— Ако наистина ми беше ученик, щях да го обявя за най-опасния, когото съм обучавал — включи се и Хиреа. — Щеше да ме е страх да влизам в тренировъчен двубой с него.

— Трябва да отида при него — каза Накор. — Възможно ли е?

Мартук кимна.

— Имаме агенти в двореца. А и няма да изглежда странно, ако отида там. Като негов наставник, имам право да се сбогуваме.

— И аз, като инструктор — допълни Хиреа. — Щом започне обучение за личната гвардия на ТеКарана, ще е недостъпен. Ако искаме да говорим с него, трябва да стане днес.

Накор кимна и се изправи.

— Да тръгваме. Ако не успея да го инструктирам какво да прави, плановете ни може да се сринат.

— Накор изглежда като Низш — намеси се Пъг.

— Ще е просто поредният слуга — отвърна Мартук. — Ще е по-малко подозрително от това трети воин да дойде да се сбогува с обикновен ученик.

— А аз ще дойда с вас до планините Скелар-ток — каза Валко.

Пъг погледна Макрос, който кимна.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — бившият човешки магьосник наистина изглеждаше зле и сякаш прочете мислите на Пъг. — Боя се, че не ми остава много.

— Съветвам те да не изричаш такива думи извън това помещение — каза разтревожено Хиреа. — Въпреки цялата ми любов към теб като към наш водач, едва се сдържам да не те съсека заради проявяването на подобна слабост.

Валко се беше намръщил.

— Съветът е мъдър.

Само Мартук изглеждаше необезпокоен.

— Боя се, че е заложено в кръвта ни. Все пак се надявам, че ще успеем да спасим бъдещите си потомци.

— Тогава всички трябва да тръгваме — каза Пъг и се обърна към Магнус. — Отново ти ще поемеш тежестта, а аз ще ни скрия. Само че този път няма да пресичаме града, а половината свят. Така че се подготви, сине.

Магнус кимна.

— Аз ще ни пазя от разкриване — добави Макрос. — Но пътуването няма да е бързо. Надявам се да съберем информацията, преди Мрачният да изиграе картите си.

— В такъв случай да не се бавим — Пъг се обърна към Накор. — Надявам се, че ще се видим скоро, приятелю.

Исаланецът се усмихна.

— Ако боговете са рекли. Късмет.

— И на теб — Пъг кимна на Мартук. — Тръгвайте първи, ние ще ви последваме след малко.

Мартук кимна и поведе групата си по стъпалата. Пъг се замисли дали да предупреди Валко за невидимостта и летенето, но се отказа. Младежът нямаше да прояви слабост дори да беше уплашен до смърт, а на Пъг не му се занимаваше с него, ако се обиди.

— Сложи ръката си на кръста на Магнус и се дръж здраво, защото няма да го виждаш — каза той и с един жест направи цялата им група невидима.

Изкачиха се горе, а Низшите затвориха капака зад тях. Вече наближаваше обяд. Заклинанието на Магнус ги издигна във въздуха и след малко се разнесе гласът му:

— Накъде?

— Засега на запад, а като спрем да почиваме, ще ви дообясня — чу се гласът на Макрос. — Трябва да обиколим половината планета. Пази си силите и гледай да ни движиш максимално бързо.

Магнус се съсредоточи и се понесоха в небесата на Омадрабар по-бързо от сокол. Въпреки това пътуването щеше да е дълго и тягостно. Пъг се надяваше, че ще имат време да попречат на злите планове на Мрачния.

За пореден път се замисли за изборите си, защото дори не можеше да се каже, че има план. По-скоро се опитваше да реагира на ужасната заплаха, като разчиташе на собствения си ум, на таланта на Магнус и Накор и на един плашещ младеж, който беше, меко казано, обладан от лудост. Както и на поредица мъгляви бележки, изпратени от някаква бъдеща негова версия. Пъг се стараеше да ги държи невидими, но му се искаше да се помоли. Само че на кого ли можеше да се моли в този ужасен свят?

Накор беше свел поглед според инструкциите как да се държи в света на дасатите. От време на време поглеждаше напред, за да не изостане от „господарите си“, Хиреа и Мартук. Освен това се опитваше внимателно да запомни всичко по пътя. Дворецът беше огромен като всичко останало в този град и надхвърляше и най-смелите му предположения. За около час бяха стигнали до дворцовия квартал, а оттам им отне почти половин ден езда и още не бяха стигнали до самия палат. След около час щеше да се мръкне. Двамата дасатски воини се опитваха, доколкото е възможно, да му обяснят за гигантската конструкция.