Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

Великият дворец заемаше повече площ от цуранската столица Кентосани, която беше с около един милион население. Тук живееха два, а в целия град бяха около пет милиона. Накор осъзна, че представите им за мощта на армията на ТеКарана са погрешни. Макрос беше предположил около два милиона воини, но Накор си помисли, че Мрачният може да опразни всичките си светове. А това беше ужасно. Ако дасатите нахлуеха на Келеуан или Мидкемия, още множество планети щяха да бъдат изложени на риск.

Дребният комарджия започна да премисля всички доказателства, които бе събрал с наблюдение и дочуване на неща, които не разбираше напълно. Заключението се набиваше на очи. Дасатите не можеха да бъдат победени от комбинираната мощ на Мидкемия и Келеуан. В най-добрия случай щяха да ги забавят. В най-лошия хората щяха да бъдат прегазени все едно са деца с дървени мечове.

Накор разбираше, че независимо от информацията, която Пъг щеше да получи от Кръвните вещици, и от истината за Макрос, който определено не изглеждаше като това, за което се представяше, им остава само един изход: унищожаването на Мрачния.

Замисли се за миналите действия на божеството. Нещо започна да изплува бавно, някаква цел за привидно налудничавите убийства и разрушения. Тук имаше някакъв план, някаква нишка и той почти можеше да я разбере.

Исаланецът усещаше, че в това общество има нещо фундаментално зло. Изкуството на дасатите, доколкото съществуваше, беше под формата на извратено отразяване на мрачната им съдба. Откакто бяха минали във втората реалност, не беше виждал никакви предмети на изкуството и украса — освен може би самите дасати. Да, дасатите имаха доста красиви черти, когато човек се настроеше към неземната им физика, но пък нямаха никакви картини и гоблени и не си боядисваха различно сградите. Може би част от това се дължеше на различното им зрение. Те виждаха в друг спектър, подобно на някои от земните хищници, а също така виждаха и топлината, което ги правеше опасен противник през нощта.

Видя първите следи от изкуство чак когато влязоха в двореца — неприятни стенописи, показващи убийства, мъчения и екзекуции в прослава на Мрачния. Не беше сигурен какво точно изобразяват, но интуицията му подсказваше, че става дума за някакво грандиозно завоевание в миналото.

На някои от фреските се виждаше и нещо, за което предположи, че е изображение на Мрачния. Беше изрисуван като тъмна сянка, без определени черти и костюм. Това беше малко странно, като се имаше предвид колко подробно бяха изобразени останалите. Воините бяха нарисувани прецизно, с по-големи глави, за да се виждат уникалните им шлемове, които по-късно бяха заменени от отличителни знаци по броните. Мечовете също бяха по-различни, както и знамената и флаговете. Жертвите бяха натрупани на купчини за приношение на Мрачния.

На друг стенопис имаше дълги колони пленници — хвърляха ги в черна бездна. Малко по-навътре преобладаваше военната тематика. Имаше изображения на ТеКарана и воините му, триумфиращи над различни чуждоземни същества.

Всъщност в това нямаше нищо триумфиращо. Накор беше посетил множество светове, както и почти всички народи на Мидкемия. Беше виждал множество военизирани общества, но никъде болката и страданието не се почитаха като тук. Беше точно според видението на Каспар, показано му от Банат, божеството на крадците. Тези хора се радваха на болката и смятаха, че страданието е забавно. Накор никога не бе виждал толкова извратено схващане за живота и смъртта.

Не, поправи се той, докато наближаваха целта си. Имаше обща тема. Животът е страдание и води до смърт. Единственият въпрос е дали ти ще страдаш, или ще причиняваш страдание. Изведнъж в коридора, водещ към Залата на воините, видя нещо странно. Изображение на Низш, облечен като лечител, предлагащ вода на страдаща жертва. Беше изненадващо, но със сигурност имаше някакво значение.

Един детайл привлече вниманието му. Малък символ под лечителя, почти незабележим, ако не се вгледаш внимателно. За момент почти щеше да спре. Според всички представи този символ не трябваше да съществува в тази вселена, камо ли на тази стена. Накор се отърси от изненадата си. Знаеше, че всяко излизане от ролята може да му коства живота.

Залата беше обширна и естествено по стените нямаше никаква украса. Тъмносивите камъни грееха с обичайната си енергия, към която Накор бе взел да привиква, макар да не можеше да я опише с думи. Младите воини седяха на дълги пейки и чакаха да бъдат призвани. Около тях се въртяха бащи, учители и бойни другари, които им пожелаваха късмет и да донесат голяма слава на обществата си. На ничие лице не беше изписано съжаление, а само гордост от това, че са избрани да служат на ТеКарана.