Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

Бек седеше на една пейка близо до стената, достатъчно отдалечена, че да могат да си говорят, без да ги подслушват. Накор се огледа, видя, че около някои от младите воини се въртят Низши, и попита:

— Могат ли да си вземат слуги?

— Да — отвърна Хиреа. — Но ти не…

— Напротив — прекъсна го Накор. — Налага се.

Дебатът им бе прекъснат от появата на един жрец и двама стражи.

— Разпознавам знаците на Садхарин и Опустошителите — жрецът се обърна към Бек. — Ти нямаш знак. От кое общество си?

Мартук се намеси, преди Ралан да отвори уста.

— Това е моят повереник Бек.

— От кой клан си?

Навлизаха в мътни води. Въобще не бяха предполагали, че ще ги подложат на такъв разпит.

— Лангорин — каза Мартук.

Жрецът повдигна леко вежди.

— Как се казваш?

— Мартук — воинът наклони глава в жест, който граничеше с предизвикателство.

— Известен си и по тези места, Мартук от Лангорин. Това синът ти ли е?

— Не — отвърна бързо ветеранът. — Бек е от Низш произход.

Накор се зачуди дали това е опит да измъкнат Бек от ситуацията.

Жрецът гледаше объркано, едновременно с любопитство и съмнение.

— Как е възможно?

Мартук погледна Бек, сякаш се опитваше да му каже да запомни внимателно историята. Ралан изглеждаше простоват, дори на моменти леко видиотен, но не беше глупав. Беше кръвожаден и се наслаждаваше на страданието на другите, но имаше остър ум. Накор знаеше, че младежът ще следва плана на Мартук.

— Намерих го по време на един лов. Беше се натъкнал на един от младите ми повереници, син на близък мой приятел. Смъкна го от коня и го уби със собствения му меч.

— Впечатляващо — каза жрецът и изражението му се промени.

— Не е само това. Докато стигна до тях, той успя да убие още един воин и рани тежко друг с новопридобитото си оръжие. Стоеше прав, без следа от страх, и ни подканяше да го нападнем. В този момент разбрах, че трябва да го взема с мен и да го обуча за някаква специална роля. Сега разбирам, че Мрачният му е отредил висше призвание.

— Явно — жрецът направи лек жест с ръка и най-близкият пазач със светкавично движение извади меча си и замахна към врата на Бек. Младежът реагира още преди острието да излезе от ножницата — дръпна се надясно, без да става от пейката, и замахна със собственото си оръжие. Ударът на стража срещна празния въздух, а мечът на Бек го прониза в корема, все едно бронята беше от хартия, и излезе през гърба.

Мартук и Хиреа отстъпиха назад и извадиха оръжията си, а Накор се дръпна встрани. Никой не му обръщаше внимание, но той бе готов да използва своите „трикове“, ако се наложи.

— Спрете! — за всеобща изненада извика жрецът.

— Изпитвате ли ме? — ухили се Бек.

— Впечатляващо — повтори жрецът и се обърна към Мартук. — Този призван воин ще донесе слава и на вашия род. Признавам, че отначало историята ти ми се стори невероятна — той направи пауза и погледна Бек, който вадеше меча си от трупа. — Но сега вярвам, че този млад мъж е отнел меча и е убил двама…

— Трима — прекъсна го Мартук. — Раненият не издържа дълго.

— Трима от твоите воини. Бек, стани.

Младежът се подчини. Прав беше още по-впечатляващ, защото дасатската маскировка го бе направила още по-застрашителен.

— Беше добра сделка — каза Мартук. — Той струва колкото дузина мъже.

— Мисля, че ще се издигне бързо — жрецът се обърна към Накор. — Това слугата му ли е?

— Да. Дадох му това нещо преди известно време.

— Ела с мен.

Бек тръгна след жреца, а Накор ги последва.

Изрече молитва наум, на който бог го чуваше в момента. Хвърли последен поглед през рамо към Мартук и Хиреа и тръгна след младия си спътник в сърцето на злото.

Когато кацнаха, Пъг беше съвсем изтощен. Един от неочакваните проблеми при този метод на пътуване бяха особено настървените летящи хищници, които имаха по-остри сетива от дасатите. Първата атака дойде час след тръгването им и той за малко не изгуби контрол. Все пак успя да унищожи птиците с помощта на Магнус, който през цялото време се стараеше да ги държи във въздуха.

След тази случка се наложи Пъг да усъвършенства заклинанието, за да покрие допълнителен спектър, защото съществата се ориентираха и по топлината. Задачата не беше лесна, особено по време на полет, и затова, когато пристигнаха, беше на ръба на физическото изтощение.

Валко беше издържал пътешествието със стоицизъм, който щеше да засрами и най-твърдите цурани. Младежът дори беше „симпатичен“, доколкото този термин можеше да се използва за дасатите. По време на пътуването беше изразил желание да ги убие само два пъти. При това в контекст, че му е трудно с новите концепции и загърбването на традиционните ценности. Пъг за първи път виждаше, по-точно чуваше, дасат да споделя нещо лично. Направо беше достойно за възхищение.