Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

От двете им страни стояха двама елфи, които изглеждаха млади, доколкото тази концепция важеше тук. Принц Калин беше син на Агларана от първия й съпруг, починалия крал на елфите. Другият беше Калис, синът й от Томас. Двамата носеха чертите на майка си, но Калис бе наследил и могъщото излъчване на баща си, което при брат му липсваше. И двамата се усмихнаха, когато Джим влезе и се поклони.

— Добре дошъл, Джим Дашър — каза кралицата. — Радвам се да те видя отново. Какво те води насам без предупреждение, въпреки че си винаги добре дошъл?

— Нося лоши вести и имам нужда от съвет, ваше величество.

— Изглеждаш изтощен — отбеляза кралицата. — Може би трябва да се подкрепиш, преди да говорим.

— Това е отлично предложение, но позволете ми първо да ви кажа защо пристигнах без предупреждение.

— Разбира се. Говори — Агларана се намръщи разтревожено.

— Агенти на нашите врагове, непозната банда мародери акостира… — Джим се запъна. Беше изгубил представа за времето. — Акостираха преди три дни в подножието на Върховете на Куор.

При споменаването на това място кралицата и съветниците й се напрегнаха.

— С тях имаше могъщ магьосник, който призова невиждано чудовище — продължи Джим. — Ако не бяхме получили помощ, съществото щеше да ни избие.

— Каква помощ? — попита тихо владетелката.

Джим осъзна, че тя вече знае отговора.

— Елфи, господарке. Елфи, каквито не съм виждал и чувал, от крепост, наречена Баранор.

Томас кимна и каза:

— Аноредел. Оцелели са.

— Какво стана с твоите спътници? — попита кралицата.

— В плен са. Елфите ни спасиха от нападателите, но ни отведоха в цитаделата си.

— Как се отнасят с вас? — попита лорд Томас.

— Като цяло добре. Макар че имаше един, дето искаше да ни пререже гърлата на място. Но този народ е отчаян. Боя се, че може да решат, че не си струва да запазят живота на Каспар и хората му — Джим се огледа. Явно ставаше дума за някаква елфска политика, с която не бе запознат.

— Върви да починеш, Джим Дашър — каза кралицата. — Хапни, наспи се, а ние ще обсъдим думите ти. Ще говорим отново утре сутрин.

Джим нямаше съмнение, че ще проспи остатъка от деня, така че реши да не спори. Все пак любопитството му бе разпалено и той изгаряше от желание да разбере какво става. Освен това се тревожеше за Каспар и другите. Може и да бяха главорези, но поне служеха лоялно на Короната и Конклава, а и бяха корави момчета. Щеше да направи всичко по силите си, за да ги спаси.

Кралицата нареди на един паж да го отведе до издълбан в дънера апартамент, където го очакваше поднос с плодове и ядки, както и кана вода.

— След малко ще се върна с нещо по-сериозно за ядене — каза младият елф.

— Благодаря — отвърна Джим с пълна уста.

Когато пажът се върна с печена птица, сирене и самун пресен хляб, крадецът вече хъркаше. Елфът тихо остави подноса и излезе.

Джим се събуди и омете храната, която му бяха оставили. След това се облекчи в най-близката тоалетна и слезе от дървото, за да се измие. Заетите със сутрешните си ритуали елфи не му обръщаха внимание. Джим по принцип харесваше хубавите жени, а дори и не толкова хубавите, но у елфите имаше някакво излъчване, което не му позволяваше да изпитва похот, въпреки съвършените им черти. Мъжете също бяха красиви и с идеално пропорционални тела. Джим беше в страхотна форма, но на техния фон се чувстваше скапан и изтерзан от дългите пътувания.

Навлече отново мърлявите си дрехи, защото нямаше време да пере и да чака да съхнат, а не беше прилично да се яви пред кралицата мокър, и тръгна към павилиона, където го очакваха Томас и Агларана.

— Добро утро, Джим Дашър — поздрави го кралицата.

Той се поклони и отвърна на поздрава.

— Добре ли си почина?

— Да. Задължен съм ви за гостоприемството.

— Обсъдихме новините, които ни донесе. За да разбереш какво трябва да се направи, ще ти разкажем неща от историята на нашия народ, които не са известни дори на най-близките ни съюзници. Включително и на Пъг.

Джим сбърчи вежди. Това беше странно, като се имаше предвид изключителната дружба между Пъг и Томас.

— В древните времена е имало война между боговете. Валхеру, или тези, които наричате Драконови господари… — Томас направи пауза, сякаш му беше неудобно да говори за тези неща. — Драконовите господари загубили. Били прогонени от този свят и се разпръснали по другите вселени.

Това предизвика интереса на Джим. През последните няколко години много от сведенията, които се събираха от Конклава, споменаваха други нива на съществуване. Джим не разбираше голяма част от тези приказки, но през ръцете му бе преминала достатъчно информация, за да схване общата картина. Подобни места явно съществуваха, макар че той дори не можеше да си ги представи. Но пък беше видял твърде странни неща, за да се съмнява.