Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

— Преди последното стълкновение един от Драконовите господари се отделил — продължи Томас. — Този, чиято броня нося в битка.

Джим не беше виждал легендарната броня в бяло и златно, но бе слушал много за нея. Вероятно представляваше изумителна гледка. Томас беше впечатляващ дори само с роба и сандали, както беше в момента.

— Той се опълчил на своите и в последните мигове, преди Войните на хаоса да погълнат този свят, освободил всички, които служили на валхеру.

— Повечето от съществата, които познаваш като „елфи“, дошли тук, под управлението на първите крал и кралица, много преди появата на хората — каза Агларана. — Ние се наричаме еледел, или народът на светлината. Чувал си за Тъмното братство, моредел, или народа на мрака. Има и други, които се присъединиха по-късно от земите зад океана. Но едно… племе се отделило и поело специална мисия. Нарекли се аноредел, или народът на слънцето. Те никога не са признавали властта на Елвандар, но с тях имаме съглашение. Те са… уникални и имат важна отговорност.

— В такъв случай имат нужда от вашата помощ, господарке — каза Джим.

— Защо? — попита кралицата.

Дашър им предаде наблюденията на Каспар за умиращото племе. Кралицата и Томас изглеждаха сериозно разтревожени.

— Поради причини, които не би разбрал, ние не можем да се месим на аноредел — каза Агларана. — Но не можем и да ги оставим да загинат, заради причини, които не мога да ти кажа — тя се обърна към съпруга си. — Какво мислиш?

— Мисля, че има само един отговор. Трябва да отида до Върховете на Куор и да говоря с предводителя им.

— Кастданур — намеси се Джим. — Така се нарича.

— Това не е име, Джим Дашър — обясни Томас. — Това е титла. Този, който пази света от Мрака.

— Май не си върши работата много добре — измърмори крадецът, без да мисли, и веднага съжали. — Простете, господарю, господарке. Явно още съм уморен и говоря глупости.

Томас го погледна, без да се мръщи.

— Разбираме те. Милейди, с ваше позволение ще потеглям.

— На добър път, съпруже, и се върни бързо.

Джим беше поразен от връзката между двамата — тя бе започнала далеч преди той да се роди, но все още кипеше със страстта на нови любовници. Замисли се за Мишел и се зачуди дали подобни чувства могат да съществуват и между хората.

— Къде искаш да отидеш? — обърна се към него Томас.

Джим копнееше да каже в Крондор — продължаваше да мисли за Мишел.

— Ще се върна с вас, за да видя какво става с Каспар и другарите ми.

Томас кимна.

— Приготви се за пътешествие, каквото не си и сънувал. Когато стане време, ще пратя да те повикат.

Крадецът се поклони. След малко към него се приближи Калис и му подаде ръка. Здрависаха се. Калис беше уникален, син на кралицата и недотам човешкия й съпруг. Беше прекарал много време сред хората в служба на принца на Крондор и беше основал легендарния отряд на Пурпурните орли. Знамето все още висеше на почетно място в голямата зала, макар че самият отряд бе разформирован отдавна.

— Липсва ли ти? — попита Джим.

— Кое?

— Шумът, тълпите, хаосът?

Калис се усмихна почти като човек.

— Понякога. Но тук намирам покой.

— Разбирам — Джим се огледа. Кралският двор се бе върнал към обичайното си ежедневие. — Тук е… успокояващо.

— Времето тече по различен начин. Един от старите приятели на баща ми, Мартин Дълголъкия, доживя до над деветдесет години и казваше, че времето, прекарано тук, му е дало жизненост — Калис сви рамене. — Във всеки случай, ако ми стане твърде скучно, винаги има задачи от Конклава.

— Как са момчетата?

Калис беше осиновил близнаци, когато си бе взел жена от отвъдморските елфи.

— Добре са. Учат се да ловуват.

— Учат се? — възкликна Джим. — Не са ли тук от тридесет-четиридесет години?

— Още са малки — усмихна се Калис.

— Да бе, направо хлапета — отвърна сухо крадецът.

Двамата започнаха да обменят новини от взаимен интерес. По време на престоя си в двореца Калис бе обикнал футбола и се интересуваше от резултатите в лигата на гилдиите.

Джим пък искаше да научи повече за събитията по Западното крайбрежие, защото напоследък отношенията с Риланон бяха охладнели. Калис вече не живееше сред хората, но често се навърташе около замъка Крудий.

— Младият херцог Лестър прилича на прапрадядо си Мартин. Добър ловец.

— Добър?

— Много добър — потвърди Калис.

— Като елф?

— Е, не чак толкова — усмихна се принцът.

— Жалко, че качествата на владетелите не могат да се съотнесат към нещо по-простичко, като следотърсачеството.