Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

— Политически проблеми?

— Както винаги. Западните благородници мърморят и надигат глас. Вече се стига до открити обиди и заплахи с дуели.

Калис тъжно поклати глава.

— Едно време Кралството се управляваше от велики мъже.

— Името Кондуин все още се почита, но се боя, че не сме имали стабилен владетел от времето на крал Боррик.

— Аз всъщност го познавах.

— Наистина ли?

— Не чак толкова добре. Бях близък с по-младия му брат, Николас.

— Чувал съм истории за вас двамата.

Калис въздъхна.

— Толкова години минаха, а ми се струва, че беше вчера. Николас ми липсва. Той умря като герой, но беше сам — елфът погледна през рамо, сякаш можеше да види семейството си през дебелите дървета. — Неприятно е да умреш сам, Джим Дашър.

— Не мисля да го правя.

— Нима има нов човек в живота ти?

— Ще има, ако зависи от мен — усмихна се широко Джим.

Крадецът въобще не беше подготвен за появата на Томас. Воинът носеше златна броня, бял табард и бял щит с герб на златен дракон. Шлемът му също бе с формата на дракон, като крилата представляваха предпазители за бузи. Беше внушителен и със сигурност вдъхваше ужас у всеки противник.

— Готов ли си?

— Доколкото се може — отвърна Джим.

Калис кимна и го потупа по рамото.

— Радвам се, че се видяхме. Не си голям ловец, но си най-добрият разказвач, който съм срещал. Трябва да ни погостуваш пак, когато настанат по-добри времена.

— Ще очаквам с нетърпение — отвърна честно Джим.

— Ела с мен — каза Томас и се обърна.

Въпреки огромния си ръст той беше пъргав като елф и Джим едва смогваше да го настига по тесните пътечки и мостчета между дърветата. Слязоха на една широка поляна.

— Приготви се — каза Томас и извика някаква фраза на непознат език, повтори я и я потрети.

— Сега какво? — попита Джим.

— Ще чакаме — отвърна Томас.

Минутите течаха. Около тях започнаха да се събират елфи. Джим нямаше представа какво ще стане, но се бе научил, че има моменти, в които трябва да си затваря устата и да прави каквото му кажат.

Точно когато усещаше, че започва да губи търпение, дочу във въздуха плясък на крила. Отначало реши, че е някаква голяма птица, орел или лешояд. Но ритъмът беше твърде бавен, а шумът се усилваше твърде бързо.

Внезапно над тях надвисна огромна фигура, засенчи небето. Джим погледна нагоре с пресъхнало гърло и за пръв път в живота си изпита нещо като паника. Съществото, което сякаш се канеше да кацне точно отгоре им, беше дракон. Огромен като малък кораб.

Като всички жители на Кралството, Джим беше слушал за дракони през целия си живот, но не обръщаше внимание на тези, които твърдяха, че са виждали истински.

Сега не можеше да повярва на очите си.

— Никой няма да ми повярва!

Томас се усмихна, което смекчи свирепия му вид на Драконов господар.

— Тези, които знаят истината, ще, а те са важните.

От гърлото на съществото прогърмя дълбок глас. Джим говореше седем езика и поне дузина наречия, но не го разбра.

— Имам нужда от услуга, стара приятелко — отговори Томас на Общата реч.

Драконът беше яркочервен, а люспите му хвърляха сребърни, златисти и пурпурни отблясъци. Шиповете по дългия му врат меняха цвета си между червено, оранжево и златисто и стърчаха като гребен на петел. Очите му бяха черни като оникс.

— Кажи какво е желанието ти, ездачо.

— Трябва да стигнем максимално бързо до Баранор, във Върховете на Куор. Въпросът засяга оцеляваването на всички същества — на еледел и на драконите.

Съществото наведе глава — голяма колкото каруца.

— Отдавна си ни приятел, ти, който преди беше наш господар. Думата ти е закон и ще те отнеса, където искаш.

— И моя спътник.

Джим пребледня.

— Какво?!

— Не се плаши — каза му Томас. — Магията ми ще ни позволи да пътуваме безопасно, а това е най-бързият начин да помогнем на Каспар.

— Чакай! — възпротиви се Джим. — Имам едно устройство, което може да ни пренесе до Острова на чародея. Миранда може…

Томас се усмихна по-широко.

— Довери ми се. По този начин ще създадем необходимото впечатление.

Джим въздъхна.

— Добре, щом настояваш.

— Стъпвай, където стъпвам и аз, защото въпреки размера си Риатх е доста чувствителна.

Джим потисна желанието да се изхили и го последва. Томас внимателно се изкачи отстрани по лицето на дракона и се смъкна към подножието на шията. На това място вратът на съществото беше дебел колкото тялото на едър боен кон и имаше удобно място за сядане.