Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

— Тези слухове явно не са широко разпространени, защото още не сме ги чули.

— Спекулации. Нищо сериозно засега. Повярвай ми, ако бях доловил дори лек намек за съществуването на такова движение, щях да кажа на дядо ми, който пък сигурно щеше да го сподели с лорд Ерик.

— Който на свой ред щеше да каже на съпруга ми.

— В момента имаме по-сериозни проблеми от политиката на Кралството. Ще ме пренесеш ли до Елвандар?

Миранда кимна и каза:

— До брега на реката. Все още не са ми позволили да влизам, когато си искам — това явно я дразнеше, но Джим не направи коментар. — Застани до мен.

— А какво стана с ботушите?

— Вярно — тя погледна краката му и добави: — И други панталони, доколкото си спомням.

Изпрати един от пекарите и след малко момчето се върна с ботуши по мярка и панталони, които определено бяха по-добри от тези на капитана.

Джим се преоблече и застана до Миранда. Тя го хвана за рамото и внезапно двамата се озоваха в тъмна гора на брега на бърза река.

— Бродът е плитък, затова тече бързо — каза Миранда, докато Джим се мъчеше да задържи вечерята в стомаха си. Явно магическото пътуване изискваше време за свикване.

И без повече думи магьосницата изчезна.

Джим си пое дъх и осъзна, че е тръгнал без оръжия. Все пак прекоси брода, защото знаеше, че няма да остане сам задълго. Щом стигна другия бряг, спря, ослуша се и подвикна:

— Знам, че сте тук.

Двама елфи се появиха сякаш отникъде.

— Добре дошъл, Джим Дашър — каза единият.

Крадецът се вгледа в тъмното и се усмихна.

— Благодаря, Трелан. Радвам се да те видя отново — двамата се здрависаха дружески. — Трябва да говоря с кралицата и лорд Томас.

Трелан се обърна към другия елф.

— Ще го отведа и ще пратя някой да ме смени — и се обърна и хукна. След миг Дашър затича след него.

Знаеше, че ще трябва да тичат цялата нощ и част от сутринта, за да стигнат двореца. Затова се съсредоточи върху това да поддържа темпото на неуморимия елф. Само след пет минути отново започна да мисли за Мишел и се прокле за глупостта си.

Бек стоеше, опръскан с кръв.

— Спри! — извика Мартук, неговият наставник в бойното общество Садхарин.

Промененият като дасатски воин човек трепереше от гняв, стискаше меча си и се оглеждаше за нов враг. Мартук, Валко и половин дузина други членове на Бялото стояха в полукръг, също покрити с кръв. И те бяха въвлечени във Великото клане като всички останали дасати, но дори най-опитните ветерани не бяха виждали подобно нещо.

Отряд от тридесет и петима млади бойци беше налетял на група Низши, които бяха рискували да излязат от скривалищата си твърде рано. И сега небето бе оцветено в оранжево от залязващото слънце, а булевардът бе залят със същия цвят от клането.

Бек бе смушкал варнина си, сякаш бе роден на седлото, преди Мартук да нареди на хората си да заобиколят конфликта. Шестима от младите воини загинаха, преди да се усетят, а докато другарите му пристигнат, Ралан вече бе успял да убие осем.

— Всички са мъртви — каза Мартук.

В очите на Бек гореше пламък, който плашеше дори закоравелите дасати.

— Да намерим други!

— Не. Клането свърши — намеси се Валко и погледна телата на улицата. — Тези не трябваше да загиват — разкъсваше се между дасатското си наследство, което жадуваше за кръвопролития, и новооткритото уважение към живота. — Всъщност беше свършило, преди да се включим и ние.

Мартук се обърна към останалите.

— Плячкосайте телата. Ако не го направим, ще привлечем внимание. По-добре да ни мислят за разбойници, отколкото за еретици.

Набързо събраха трофеите. Докато ги товареха на варнините, се зададе нов отряд и тръгна към тях. Мъжете на Валко се престроиха, без да чакат заповед. Клането официално беше свършило, но Бек едва ли беше единственият, обзет от желание да убива.

— Свалете оръжията — нареди Мартук, когато отрядът ги наближи.

Ездачите носеха униформи на гвардията на ТеКарана и ескортираха двама йерофанти — жреци, които се грижеха всички да почитат Мрачния. Но тъй като вече нямаше особена нужда от духовници, йерофантите действаха предимно като шпиони и инквизиция, която преследваше ересите.

— Слава на Мрачния! — извика единият жрец, който явно беше водачът на групата.

Всички сведоха глави и отвърнаха на поздрава. Другият жрец набързо огледа телата по земята.

— Колко хора загубихте?

— Нито един — отвърна Мартук спокойно.

— Наистина ли? — учуди се първият жрец. — Виждам поне тридесет мъртви воини и немалко Низши — и вие деветимата сте успели да пратите всички при Мрачния?