Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

— Сега ще дойде — отвърна друг от моряците, които се бяха събрали и гледаха подозрително мокрия мъж, облечен само с риза и бельо.

— Какво става? — попита първият помощник. — Дезертьор ли?

— Едва ли — отвърна Джим и бавно добави „сър“, за да се върне в ролята си на обикновен крадец. — Нося вест за капитана.

— Аз ще му я предам.

— Това няма да е необходимо — капитанът си проби път през тълпата и се обърна към моряците. — Връщайте се към задълженията си! Йост, този мъж ще дойде с мен.

Първият помощник не изглеждаше убеден, но кимна и отдаде чест.

— Последвай ме — капитан Уилям Грегсън беше опитен и лоялен командир от ролдемския флот. И той, като всички членове на малката флотилия, не носеше униформа и приличаше на търговски капитан, но бе военен до мозъка на костите.

— Какви са новините, лорд Джеймс? — попита той, щом останаха насаме.

— Главата ме боли — Джим седна, без да чака разрешение. — Треснах я в една скала, като скочих на брега. Имаш ли някакво лекарство?

Капитанът отиде до сандъка си, извади бутилка и наля две малки чашки.

— Бренди за медицински нужди. Какво става? Нямаше да плуваш в тези води, ако нямаме сериозен проблем.

— Каспар и останалите са пленници.

— Кой ги е пленил?

— Елфи, но никога не съм виждал такива. Имам много за докладване, но трябва да тръгна максимално бързо, така че ще трябва да изчакаш за подробностите по официалния ред.

— Тоест да си гледам работата, така ли? — попита капитанът навъсено.

— Нещо такова, капитане.

— Какво означава бързо? „Лейди Джеси“ е най-бързият ни кораб.

— Не е за кораб. Имам нужда от онова устройство, което ти оставих.

Капитанът се върна до сандъка и извади една златиста сфера.

— Чудех се за какво служи.

— Това нещо ще ме пренесе до нужното място по-бързо от всеки кораб на света. Но ми трябва още нещо, преди да тръгна.

— Какво?

— Панталони.

Капитанът се засмя, отиде до шкафа с дрехите си и извади панталони. Бяха възшироки, но щяха да свършат работа.

— Искаш ли и ботуши?

— Твоите няма да ми станат.

Грегсън извади резервните си ботуши, но наистина бяха твърде малки.

— Ще си намеря нещо по пътя. Довиждане, капитане — Джим натисна едната страна на сферата и изчезна, преди офицерът да може да реагира.

— Какво ли да кажа на екипажа? — зачуди се капитанът на глас.

На Острова на чародея наближаваше полунощ.

Джим посещаваше за пръв път дома на легендарния Черен чародей. Знаеше, че имат някаква далечна роднинска връзка, защото осиновената дъщеря на Пъг беше съпруга на стария лорд Джеймс, но Джим подозираше, че фамилията рядко се среща с роднините си.

Пренесе се в специално предвидена за това стая, в която дежуреше ученик. Въпреки това момчето подскочи от изненада, когато Джим се материализира. Все пак успя да се овладее бързо и каза:

— Чакайте тук. Сега ще извикам някой.

Крадецът не възрази. Лорд Ерик и братът на дядо му го бяха предупредили да се подчинява стриктно, ако някога се озове на острова.

Не му се наложи да чака дълго. Ученикът се върна с една царствено изглеждаща жена, очевидно току-що събудена.

— Кой си ти? — попита тя и го огледа изпитателно.

Джим се поклони съвсем леко подигравателно.

— Джеймс Джеймисън, внук на херцога на Риланон. С кого имам удоволствието?

— Аз съм Миранда. Ела с мен. Нямаше да си тук, ако ситуацията не е наложителна. Чувала съм за теб, Джим Дашър. При това добри неща. В подобни времена имаме нужда от корави копелета като теб.

Джим не беше сигурен дали това е комплимент, но реши да го приеме за такъв. Миранда го поведе по дълги коридори.

— Повечето ни ученици спят, както може да се очаква. Но на сутринта… може да видиш неща, които не си си и представял. Гледай да не ги зяпаш прекалено.

— След нещата, които видях последните два дни, едва ли има нещо, което да ме изненада.

Миранда влезе в стая, която очевидно се ползваше за кабинет, и му махна да седне срещу нея.

— Ами тогава ми разкажи за последните два дни.

Джим описа събитията точно и подробно.

— Борим се с враг, който е откачен — възкликна Миранда и забарабани с пръсти по писалището. — А сега и това!

Крадецът мълчеше.

— Какво мислиш, че трябва да направим, Джим Дашър?

Той помълча още малко, после изтърси.

— Първо ми трябват панталони и ботуши по мярка. След това трябва да се справите с онези същества. Но няма да е лошо да измъкнем Каспар и хората му от елфите. В тях има нещо налудничаво, както и доза отчаяние. Каспар каза, че народът им умира, и аз съм съгласен с него. Имат само пет-шест деца и едва ли повече жени. Общо са стотина. Едно време в укреплението са живели поне пет пъти повече.