Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

На двадесет и седем, когато го приеха в Конклава, вече беше опитен крадец, убиец и шпионин. Смятаха го за един от най-добрите агенти и най-опасния човек без магически дарби в Крондор. Джим не се интересуваше от репутацията си, но се гордееше, че върши работата си добре. Разбираше себе си напълно, когато останеше сам в най-тъмните часове на нощта. Той беше праправнук на легендарния Джими Ръчицата, някогашното хлапе, което се бе издигнало от уличен крадльо до най-могъщия херцог на Крондор, съветник на крале и кралици. Джим нямаше чак такива амбиции. Във всеки случай, не му се ставаше херцог. Обичаше приключенията твърде много, за да виси по цял ден в двореца. Наслаждаваше се на интригите, дебненето в сенките и убийствата. На тръпката да си по-бърз и по-умен от противника. Живееше заради задоволството, което му носеше изпълняването на мисии. След операция се радваше на топла вана, меко легло, дашни жени и обилни трапези. Но след няколко подобни дни започваше отново да жадува за покривите и каналите, да се прокрадва с ръка на дръжката на ножа в очакване на следващата засада.

Разбира се, имаше и моменти като настоящия. Да стои сам, в студа, на високия скалист хребет и да е убеден, че е откачен.

— Никой нормален човек не би искал такъв живот.

Но той го искаше, даже се нуждаеше от него. Беше измислил историята за Джими Ръката нарочно, за да изглежда, че връзката му с легендарния крадец е фалшиво самохвалство. Така не можеха да го заподозрат, че е син на благородник. Все още имаше твърде много хора, които можеха да свържат внука на херцога на Риланон с дядо му, легендарния лорд Джеймс.

Всъщност дори обичаше този живот. Дори мръсната работа. Знаеше, че се е посветил на по-висша кауза и че тези, чийто живот отнема, го заслужават. Чувството, че не служи само на собствените си низки импулси, беше превърнало жаждата му за приключения в нещо полезно и дори благородно и му даваше цел в живота.

Само че сега нещата се бяха променили, защото бе срещнал жена.

Сега, докато стоеше на това затънтено било и чакаше слънцето да изгрее, за да може да стигне до корабите в пълните с акули води и да предупреди банда магьосници за някакви адски същества и елфско племе, за което никой не беше чувал, мислеше само дали ще види Мишел отново.

Небето започна да просветлява и дърветата придобиха форма. Джим избута настрани мислите за новата си любов, и се вгледа надолу. Ето онова дере изглеждаше обещаващо. Той започна да се спуска, като отправи мълчалива молитва към Банат, бога на крадците и неприятностите — изглеждаше много подходяща за случая.

Някъде в късния следобед успя да стигне до крайбрежните скали. Погледна надолу и за пореден път се зачуди как градско момче като него е попаднало из тези места, където не ходеха и дивите кози. Надолу нямаше лесен път, макар че можеше да слезе изключително бързо.

Обходи тесния скален корниз и не откри нищо подходящо, затова насочи вниманието си към склона, по който бе дошъл. Щяха да му трябват няколко часа да се изкачи обратно и да потърси друг път, а и тогава нямаше гаранция, че ще намери нещо. Най-вероятно щеше да се наложи да изкара още една вечер на открито, а вече беше гладен и жаден. Спомни си с горчива усмивка за един измамник от Крондор, който беше измислил хитър номер — продаваше на наивниците наметало, с което можело да скачат от високо, без да се наранят. Разбира се, ако някой пробваше, щеше да е твърде потрошен или мъртъв, за да тръгне да го гони. В този момент му се искаше да разполага с нещо подобно, но разбира се, истинско.

Продължи да се оглежда, защото хич не му се катереше нагоре. Реши да обиколи още веднъж площадката, преди да тръгне. В северния край скалите се издаваха като корниз, който пречеше на спускането, а вълните се разбиваха на стотина стъпки отдолу. Скокът не беше невъзможен, стига водата да бе достатъчно дълбока и да нямаше камъни.

Реши да пробва южната страна. Току поглеждаше към трите закотвени кораба и се чудеше как да им сигнализира. Не че щеше да има полза. Освен ако някой от екипажа не се бе научил да лети, за да го измъкне оттук, или поне да му донесе въже.

Въже? Отново се огледа. Ако имаше въже, къде ли щеше да го върже? Приближи се до едно изсъхнало дърво, което бе израсло перпендикулярно на склона. Дънерът се държеше здраво и не помръдна, когато се отпусна на него. Щеше да го издържи, само да намереше въже.

Погледна надолу и видя, че на двадесетина стъпки под дънера има друга издатина с няколко дръвчета. Само че от тази гледна точка не можеше да прецени колко са високи. Мръдна малко по-встрани, огледа ги и започна да пресмята набързо. Можеше да увисне от дънера на ръце и краката му щяха да са на десетина стъпки от върховете на дръвчетата.