Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

„Богове, толкова ли съм отчаян?“

Осъзнаваше, че ако скочи, няма да има никакъв шанс да се изкачи пак горе, но трябваше да стигне до корабите максимално бързо. Върна се при дънера и погледна надолу. Дръвчетата бяха иглолистни и изглеждаха доста ошмулени. Имаше нужда от нещо по-здраво, за което да се хване, или поне да забави падането му. Можеше да понесе няколко синини и драскотини, но един счупен крайник щеше да го обрече на бавна и мъчителна смърт.

Увисна на ръце на дънера, поколеба се за миг и се пусна. Полетът беше не повече от десетина стъпки, но Джим имаше чувството, че е поне сто. Както очакваше, получи няколко драскотини и натъртвания, но успя да се хване за един клон и се задържа. Спря, пое си дъх и се спусна още малко надолу.

Застана на ръба на издатината и се зачуди що за лудост го е обзела. До пясъка имаше още тридесет стъпки. От пясъка обаче стърчаха достатъчно скали, за да го тревожат. Огледа скалата, но тя беше ерозирала и нямаше за какво да се хване, за да се смъкне долу.

Ех, ако имаше въже… След това реши, че ако ще хаби желания, то по-добре да се озове направо в Крондор. За предпочитане в апартамента, който използваше като Джеймс Джеймисън, а не в бърлогата на крадеца Джим Дашър — изкъпан, добре облечен и наслаждаващ се на компанията на Мишел Фрашет, дъщерята на граф Монтагрен и — надяваше се — един ден майка на децата му.

Вятърът се усили и закотвените кораби започнаха да се поклащат. Как да се измъкне? Отново погледна надолу. Беше висок около шест стъпки, което значеше, че го очаква падане от около двадесет и пет. Достатъчно високо, че да си счупи нещо и да не може да стигне до корабите. Ако можеше да намали още малко височината…

Събу си ботушите и ги метна долу. След това махна колана, панталоните и ризата. Действаше бързо, за да не вземе да размисли. Завърза колана за най-издаденото дръвче. То едва издържаше собственото си тегло, а камо ли неговото. Но все щеше да издържи няколко секунди. Джим върза единия крачол на панталоните за колана, а другия за ръкава на ризата, пусна импровизираното въже и погледна надолу. Беше успял да спечели необходимите два метра.

Джим рядко се колебаеше, така че бързо се смъкна по корем, без да обръща внимание на парещите драскотини, и започна да се спуска на ръце. Усети леко потрепване и разбра, че дървото започва да се изскубва. Продължи да се смъква по дрехите си максимално бързо и след секунди чу пукането отгоре.

Пусна се и присви колене, за да омекоти удара в земята. Падна на пясъка, но си удари главата в един камък и за момент му се зави свят. В следващия миг видя, че дървото ще рухне върху него, и се претърколи настрани. Дънерът се стовари с трясък до него.

Джим легна на пясъка. Главата му кънтеше от удара. Внезапно осъзна, че е слязъл! Изправи се, въпреки че му се виеше свят, изчака призляването да премине и си пое дълбоко дъх. Наистина се беше ударил лошо. Трябваше да запали огън и да сигнализира на капитана на „Кралицата на Солданас“ да изпрати лодка колкото се може по-скоро.

Дрехите му бяха останали под дънера, който за малко не го бе смазал. За съжаление панталоните му бяха затиснати най-отдолу. Ризата беше разпрана, а от колана нямаше и следа. Ботушите му лежаха малко встрани и Джим отиде да си ги вземе. Имаше чувството, че изглежда нелепо с ботуши, скъсана риза и по бельо, но нямаше избор. Трябваше да намери колана си, защото вътре имаше кремък и можеше да използва токата за огниво. По брега може би щеше да открие и други кремъчета, но без желязо нямаше да стане.

Погледна към корабите и му се стори, че са на два пъти по-голямо разстояние, отколкото преди. Вече съзнаваше, че ще му се наложи да плува.

Поне вълните щяха да го крият от евентуални врагове. За съжаление трябваше да остави ботушите. Харесваше си ги, а и не бе лесно да се докара умишлено мизерен вид на един всъщност нов чифт. Зачуди се дали ветровитото време ще държи акулите настрана. Нямаше да е лошо, като гледаше колко драскотини има. Е, скоро щеше да разбере.

Джим за малко щеше да го отнесе, докато се катереше по котвеното въже. Морякът, когото беше изненадал, беше предупреден, заедно с останалия екипаж, да очаква внезапни нападения.

— Не трябваше да се приближаваш толкова, приятел — каза Джим и му помогна да стане от палубата. — Ударих си главата и не съм в най-добра форма.

Морякът видя, че е от отряда на Каспар, но все още изглеждаше настроен за бой.

— Къде е капитанът? — попита Джим, за да прекрати разправията.