Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

Накор се ухили — със своята усмивка, въпреки чуждоземното лице.

— По принцип баща ти не е най-нормалният човек, когото познавам. От друга страна, на нашия свят рядко се случва всичко живо да жадува да те убие.

— Почти рядко — съгласи се сухо Пъг.

— Макрос, къде са лидерите на Кръвните вещици? — попита Накор.

— От другата страна на планетата. В една заслонена долина на планината Скелар-ток.

— Тогава по-добре да тръгваме. Ако не мъкнем тези Низши, сигурно ще се движим по-бързо.

Макрос се засмя.

— Една нощ не е от значение. Аз трябва да си почина, както и вие, макар да не ви личи толкова. Освен това трябва да дочакам вести. Може да съм нечия марионетка, но все още съм водач на Бялото и трябва да знам, че хората ми са оцелели и са готови за действие.

— Една нощ — съгласи се Пъг. — Не че не съм свикнал да спя на земята, но предполагам, че не си ни довел тук случайно.

Макрос поклати глава и се засмя.

— Прав си. Тук има подземно убежище. Не е много комфортно, но ще свърши работа за една нощ — поведе ги към бараката на работниците и отвори вратата. Вътре имаше двама въоръжени Низши — нещо необичайно за ранга им. Макрос махна с ръка и Пъг усети магията във въздуха. Три от дъските на пода изчезнаха и разкриха тясно стълбище. Макрос махна отново, за да го освети, и тръгна надолу.

Джим приклекна зад една скала.

За пореден път, след като се бе измъкнал от елфите, проклинаше собствената си глупост. Едно от нещата, които го правеха толкова опасен и ценен, беше граничещият му с глупост оптимизъм. Пъргавият ум и уникалната физическа издръжливост му позволяваха да преценява ситуациите и почти винаги да взема правилни решения.

Но когато се случваше да сгреши, обикновено се излагаше на смъртоносна опасност. В момента беше сигурен, че е направил грешен ход.

Беше преценил пътя от крайбрежието до Баранор и залива от другата страна на полуострова, в който се криеха корабите, и бе решил да мине напряко, през планинския хребет. Даже май бе успял да види седловина между върховете на лунната светлина и смяташе, че е на прав път. Единственото, което евентуално можеше да му попречи, беше вероятността да пратят нови преследвачи, в което се съмняваше, или да се сблъска с вълчите ездачи, но от тях нямаше и следа.

Докато почти не се набута в лагера им.

Хвърли се на земята, очакваше всеки момент да се вдигне тревога. Изминаха няколко секунди, без да се случи нищо, и Джим рискува да погледне.

Около огъня бяха насядали същества, сякаш излезли от нечий кошмар. Всъщност не беше точно огън, защото пламъците, макар да излъчваха светлина и да топлеха, бяха някак сребристи, с почти син оттенък. Джим не бе успял да огледа вълчите ездачи при атаката, но сега лицата им бяха осветени и изнервяха дори привикнал на изненади човек като него. Приличаха на хора, имаха глави и два чифта крайници, но нямаха определени черти и дрехи. Повърхността им беше като непрекъснато променяща се течност и в никакъв случай не можеше да се нарече кожа. От време на време от нея излизаха малки облачета пушек или пара. „Вълците“, които лежаха наоколо с изплезени езици, също не бяха от този свят. Очите им светеха и Джим беше сигурен, че това не е отразена светлина. Ядяха нещо, но не можеше да различи какво. След това едно от съществата подхвърли на друго парче от нещо, което изглеждаше като ръка. Крадецът не беше сигурен дали е елфска, или човешка, но определено не бе животински крайник.

Огледа лагера и се замисли как да го заобиколи. Встрани от огъня имаше някакви колиби, които изглеждаха също толкова неземно, колкото съществата. Бяха кръгли, с плосък покрив и изградени от някакви камъни, а не от обичайните кожи и дървета. Нямаха врати и прозорци — създанията минаваха направо през стените.

Най-смущаваща в цялата гледка бе тишината. Нямаше разговори, смях, та дори и дишане. Джим знаеше, че те издават звуци, защото бе чул бойните викове и писъците, но сега цареше неестествена тишина. Определено не ползваха реч, за да общуват.

Огледа се за така наречените „стрели от бездната“. Искаше да се увери, че не летят наоколо, преди да тръгне да заобикаля.

Тръгна тихо, взираше се за евентуални капани или нежелани сблъсъци. Когато стигна от другата страна на лагера, видя нещо като клетка, построена от същия материал като колибите. Явно летящите същества се намираха вътре. Джим си позволи облекчено да си поеме дъх. Тези създания бяха много уверени или невероятно глупави, защото нямаха никакви постове и защитни съоръжения. Ако знаеше как да ги убие, можеше да планира нападение, което да ги помете за минути.