Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

— Нямах представа, че е толкова сложно да се координират действията на Конклава и да се управлява училището.

— Има ли проблеми? — попита тя и седна на току-що освободения стол.

— В училището ли? Нищо съществено. Следваме инструкциите на баща ми и не приемаме нови ученици. В момента сме се съсредоточили върху обучението на настоящите с оглед на предстоящата борба. Засега всички се справят.

— Тогава какво не е наред?

— Нямаме вести от експедицията на Каспар към Върховете на Куор.

— С колко закъснява контактът?

— Няколко дни.

— Няма смисъл да се тревожиш, преди да мине поне седмица. Каква точно беше тази мисия?

Калеб присви очи. Знаеше, че майка му има свръхчовешка памет за подробности, и въпросът й означаваше, че най-вероятно въобще не е обърнала внимание на една от последните мисии, одобрени от Пъг преди заминаването му.

— Един от агентите ни във Фрийпорт засякъл съобщение между контрабандист и неизвестна пиратска банда, която подозираме, че работи с Лесо Варен.

— С него или за него? Тоест не знаете дали са съучастници, или просто са подлъгани и замесени в плановете му?

— Да. В съобщението се споменава за западните брегове на Върховете на Куор и по-специално за залива Кесана, заедно с приблизителна дата…

— И баща ти искаше да провери за какво става въпрос.

Калеб кимна.

— Освен това искаше да постигне сработеност между различните групи. Затова Накор помоли лорд Ерик да прати някои от нередовните части на Крондор заедно с войници от Кеш и Ролдем и поставиха Каспар начело.

— Баща ти отдавна се интересува от това място. Но все бяхме твърде заети, за да го посетим лично. Разбирам намеренията му, но можеше да избере и по-подходящо време — каза Миранда, замислена за предстоящия сблъсък. — Уведоми ме, ако получиш вест от Каспар. Сега можеш да си вземеш почивен ден.

— Само един ли? — намръщи се Калеб.

— Колкото и да ти се иска, няма да отидеш на лов. Сигурна съм, че жена ти няма да има нищо против, ако се задържиш тук още няколко дни или седмици — Калеб продължаваше да се мръщи. — Аз не мога да остана дълго. Имам много работа и трябва да направя план как да я свърша без помощта на баща ти и Накор.

— Каква работа?

Миранда въздъхна.

— Да убедя владетелите на Кеш, Ролдем и Кралството да приемат бежанци от Келеуан, ако се наложи.

Калеб примигна учудено.

— Бежанци? Ще разработваш резервен план?

Майка му потрепери. Калеб чак сега видя, че обичайната й сила и жизненост е изчезнала.

— Не. Не резервен, а по-скоро вероятен.

Пъг гледаше как слънцето залязва зад западния хоризонт, по-точно зад огромната като планина градска стена. Седеше на една пейка, където обикновено обядваха Низшите, които работеха в овощната градина. Останалите се бяха разположили около бараката на работниците, единствената сграда тук, заслонена от стотици дървета. Плодовете им бяха местният аналог на ябълката, жълто-оранжеви на цвят и блещукаха леко при откъсването. Отвътре пък бяха тъмнолилави.

Макрос седна с въздишка при Пъг.

— Край. Великото клане приключи. Е, убийствата ще продължат още малко. Боевете няма да спрат само защото слънцето се е скрило, но постепенно ще утихнат. Тези, които са се скрили, ще излязат и скоро ще започне почистването.

Накор стоеше на няколко крачки от тях и наблюдаваше измамния покой, който царуваше на това място. Тук никога нямаше пълна безопасност, но в момента всички си мислеха едно и също. Че вероятно преди векове животът на този свят не се е различавал много от живота на Мидкемия.

— Ето така би трябвало да изглежда.

— Да — съгласи се Пъг. Слънцето се скри напълно и нощното небе придоби зашеметяващи цветове, невидими за човешкото око. — Какво ли се е случило?

— Мрачният бог — отвърна Макрос. Болестта явно го измъчваше повече от обикновено. Напрежението от последните дни го бе докарало на ръба на изтощението.

— Не, има и нещо повече — каза Накор.

— Какво искаш да кажеш? — обади се Магнус.

— Не може един местен бог, дори да е аналог на Безименния, да наруши баланса така. Знаем какво се е случило на Мидкемия по време на Войните на хаоса. Всички божества се обединили, загърбвайки различията си, и пленили Безименния, за да възстановят реда. Тук това не се е случило. Мрачният е разбил обединената мощ на стотици богове. Но как?

— Не стотици — поправи го Макрос. — Хиляди. Но не знаем как. Тази част от историята е изгубена.

Пъг кимна.

— Според логиката Мрачният не би могъл да се справи сам. Трябва да е имал съюзници.